Разбрах, че тя е права, и известно време се вслушвах, докато вълнението не обзе Петра напълно и не се наложи да се пазя.
Вече летяхме над сушата и гледахме града, който се приближаваше, за да ни посрещне.
— Започвам да вярвам, че това не е на сън, а наяве — казах на Роузалинд. — Другите пъти никога не си била с мене.
Тя ме погледна. Скритата Роузалинд беше изписана на лицето й: усмихната, с блеснали очи. Бронята изчезна. Роузалинд ми позволяваше вече да погледна под нея. Все едно, че един цвят разтваряше чашката си.
— Този път, Дейвид… — започна тя, но мислите й потънаха. Олюляхме се и уловихме главите си с ръце. Дори подът под краката ни малко се разклати.
От всички посоки протестираха измъчени гласове.
— О, прощавайте — извини се Петра на екипажа и на града като цяло. — Обаче много се развълнувах.
— Този път, миличка, ще ти простим — каза й Роузалинд. — Има защо.