3
След това отивах да видя Соуфи обикновено един-два пъти седмично.
Посещавахме нещо като училище — имаше няколко възрастни жени, и някоя от тях обучаваше половин дузина деца на четене, писане и малко смятане — но това ставаше сутрин. Не беше трудно по време на обеда да се измъкна от масата по-рано и да изчезна, докато всеки си мисли, че някой от другите ми е намерил работа.
Когато глезенът й се оправи, Соуфи вече можеше да ми покаже любимите си местенца от своята територия.
Един ден аз я преведох на нашата страна на големия насип, за да види парната машина. На сто мили наоколо нямаше друга парна машина, и ние много се гордеехме с нея. Корки, който се грижеше за машината, не се виждаше наблизо, но през отворените врати в единия край на бараката се чуваше звукът от ритмичното пъшкане, скрибуцане и пуфтене. Осмелихме се да стигнем до прага и надникнахме в мрака вътре. С изумление наблюдавахме как големите греди се движат нагоре-надолу с хриптящ звук, а някъде високо в сянката на покрива една огромна напречна греда бавно се поклащаше напред-назад, като поспираше в края на всяко люшване, сякаш събираше сили за следващото движение. Изумително, но след време — еднообразно.
Десет минути ни бяха достатъчни, и ние се оттеглихме, за да се изкатерим отгоре върху струпаните до бараката дърва. Седнахме там, купчината под нас се мърдаше, а парната машина продължаваше тежко да пухти.
— Чичо ми Ексъл казва, че Древните сигурно са имали много по-добри машини от тази — обадих се аз.
— А татко казва, че ако една четвърт от нещата, които говорят за Древните са верни, те трябва да са били вълшебници, а не истински хора — възрази ми Соуфи.
— Но те наистина са правели чудеса — настоявах аз.
— Толкова много, че чак да не ти се вярва, казва татко.
— Нима той мисли, че не са можели да летят, както разказват хората? — попитах аз.
— Да. Това е глупост. Ако те са можели, и ние щяхме да можем.
— Обаче те са можели да правят много неща, които ние сега се учим да правим — не се съгласявах аз.
— Но не и да летят.
И тя поклати глава:
— Живите същества или могат да летят, или не могат. Ние не можем.
Помислих да й разкажа съня си за града и онези неща, които летяха над него, но в края на краищата един сън не може да бъде доказателство за каквото и да е, затова замълчах. След малко се спуснахме долу, оставихме парната машина да се задъхва и да скърца и се запътихме отвъд насипа към дома й.
Джон Уендър — баща й — се бе завърнал от едно свое пътуване. От бараката на двора се чуваха удари с чук — там той опъваше кожи върху рамки и миризмата от това занимание се разнасяше навсякъде. Соуфи се втурна към него и ръцете й обгърнаха врата му. Той се изправи, притиснал я до себе си с една ръка. После й каза: „Здравей, детенце“.
Мен поздрави по-сдържано. Без думи се бяхме разбрали че ще общуваме като истински мъже. Когато ме видя за първи път, той ме загледа по начин, който ме изплаши, и аз се страхувах да говоря в негово присъствие. Постепенно обаче настъпи промяна. Станахме приятели. Той ми показа и ми разказа много интересни неща, но независимо от това, понякога вдигах поглед и виждах, че ме наблюдава изпитателно.
Нищо чудно. Едва няколко години по-късно можах да осъзная, колко сериозно трябва да се е разтревожил, когато се е завърнал в къщи и е заварил Соуфи с изкълчен глезен, и е разбрал, че Дейвид Строрм — не някой друг, а точно синът на Джоузеф Строрм — е видял крака й. Мисля, че той сигурно се е изкушавал много от мисълта, че едно мъртво момче не може да измени на обещанието си… Вероятно съм бил спасен от госпожа Уендър…
Мисля също обаче, че ако беше разбрал какво се случи в нашата къща около месец след като се запознах със Соуфи, щеше да се поуспокои.
В ръката ми се беше забила треска, и когато я измъкнах, тече много кръв. Влязох в кухнята, но заварих всички прекалено заети с вечерята, за да ми обърнат внимание, затова се порових в чекмеджето с парцали и измъкнах едно парче. Минута-две се мъчих несръчно да се превържа и мама забеляза това. Тя се затюхка неодобрително и настоя да измия мястото. След това нави хубаво ивицата, като промърмори, че все си нямам работа и се тикам и правя бели точно когато е заета. Извиних й се и добавих:
— Щях да се справя и самичък, ако имах още една ръка.
Сигурно гласът ми е прозвучал доста високо, защото цялата стая изведнъж потъна в мълчание.
Майка ми се вцепени. Огледах внезапно притихналата стая. Мери стоеше права, понесла баница, двама от ратаите чакаха да им поднесат обеда, баща ми се канеше да заеме мястото си начело на масата, а останалите — да го последват; всички ме бяха зяпнали. Улових израза на баща си — точно когато преминаваше от учудване в гняв. Уплашен, без да разбирам защо, аз го гледах как присвива устни, издава напред долната си челюст, а веждите му се смръщват над все още невярващите очи. Той запита настоятелно: