— Докато е учил, Търнър не е взел нито една награда — добави само майка му.
— Какво смята да прави Робин оттук нататък? — попита Джон.
— Мести се в ателие в Пимлико3, за да не се разделя с приятелите си, а това е изключително важно, когато си създаваш име.
Не се налагаше Джон да пита кой ще плаща наема, докато Робин „си създава име“.
Когато брат му го покани на вечеря, Джон се извини, че трябва да се прибира в Бирмингам. Приятелите на Робин бяха доста разочаровани, докато Джон не извади от портфейла си банкнота от десет лири стерлинги.
След като Робин се дипломира, двамата братя се виждаха само от дъжд на вятър.
След около пет години Джон беше поканен в Лондон — на конференция на Конфедерацията на британските индустриалци, на която да говори за проблемите в автомобилостроенето, и реши да изненада брат си, като отиде без предупреждение в жилището му и го покани на вечеря.
След закриването на конференцията взе такси до Пимлико, но изведнъж се притесни, задето се изтърсва така на Робин, без предварително да му се е обадил.
Качи се по стълбите на последния етаж и със свито сърце натисна звънеца. Когато вратата най-сетне се отвори, трябваше да мине доста време, докато Джон се окопити и осъзнае, че мъжът пред него е брат му. Само за пет години се бе променил до неузнаваемост. Беше побелял. Под очите му имаше торбички, лицето му беше подпухнало, кожата висеше като превтасало тесто, бе напълнял най-малко с двайсет килограма.
— Джон! — възкликна той. — Каква изненада! Нямах представа, че си в Лондон. Влизай, де!
Вътре го удари смрад. Отпърво Джон си помисли, че така миришат боите, после обаче, след като се огледа, видя, че недовършените картини са далеч по-малко от празните бутилки от вино.
— Изложба ли подготвяш? — попита той, вторачен в едно от недовършените платна.
— Не, поне засега не се очертава — отвърна брат му. — Не че не проявяват интерес, но не мога да се похваля с нищо определено. Знаеш ги що за стока са лондонските галеристи.
— Да ти призная, не знам — каза Джон.
— Трябва или да си нашумял, или за теб да пишат по вестниците, за да благоволят да ти предоставят стените на галериите си. Знаеш ли, че приживе Ван Гог не е продал нито една картина?
Докато вечеряха в близкото ресторантче, Джон понаучи едно-друго за приумиците на художествения свят и какво мислят някои критици за творчеството на Робин. С радост установи, че брат му е все така самоуверен и смята, че е само въпрос на време да получи признание.
Монологът на Робин се проточи чак до края на вечерята и едва след като се върнаха в жилището му, Джон успя да вземе думата и да сподели, че се е влюбил в момиче на име Сюзан и скоро ще се жени. Робин, естествено, не се сети да го пита какво ново-вехто в „Ренолдс и сие“, затова и не научи, че брат му се е издигнал до заместник-директор.
Преди да тръгне за гарата, Джон плати доста просрочени сметки на Робин и му пъхна в ръката чек за сто лири стерлинги — никой от двамата не си направи труда да споменава, че са назаем. Докато Джон се качваше на таксито, брат му се сбогува с думите:
— Току-що предложих две картини за Лятното изложение в Кралската академия, сигурен съм, че комисията ще ги одобри. Заповядай на откриването.
На гара Юстън Джон се отби в едно магазинче, за да си купи вечерния вестник, и върху купчината книги в единични бройки мерна томче, озаглавено „Въведение в света на изобразителното изкуство от Фра Анжелико до Пикасо“. Докато потегляха, той отгърна на първата страница, а когато стигна до Караваджо, влакът вече беше в Бирмингам.
Чу, че някой му чука на прозореца, вдигна глава и видя усмихнатата Сюзан.
— Книгата явно е много увлекателна — отбеляза тя, докато вървяха хванати за ръце по перона.
— Повече от увлекателна. Дано намеря и втория том.
През следващата година на братята бе писано да се видят два пъти. Първият път бе по тъжен повод — погребението на майка им. След опелото отидоха на чай у леля си Мириам и Робин съобщи на брат си, че в Кралската академия са одобрили и двете му картини за Лятното изложение.
Три месеца по-късно Джон отиде в Лондон, за да присъства на откриването. Когато за пръв път мина под обвеяния със слава портал на Кралската академия, вече бе прочел от кора до кора десетина книги, посветени на изобразителното изкуство, като се почне от Ренесанса и се стигне до попарта. Бе обиколил всички галерии в Бирмингам и изгаряше от нетърпение да разгледа и галериите по задните улички на Мейфеър.
Докато вървеше из просторните зали на Академията, реши, че е дошло време да вложи пари в първата си картина. „Слушайте специалистите, но накрая се доверявайте на очите си“ — бе написал в „Телеграф“ Годфри Баркър. Очите на Джон му подсказваха да се насочи към Бърнард Дънстан, докато специалистите му препоръчваха Уилям Ръсел Флинт. Очите надделяха, защото Дънстан струваше някакви си седемдесет и пет лири стерлинги, докато най-евтината картина на Ръсел Флинт вървеше по шестстотин лири.