Не се учуди, когато получи писмо от Робин с френско клеймо — брат му го поздравяваше за късмета и му пожелаваше приятни преживявания по време на пенсията, като същевременно наблягаше, че самият той нямал друг избор, освен да продължи битката, докато критиците най-после се осъзнаели.
Джон преведе в сметката във Ванс още десет хиляди лири стерлинги.
Получи първия си инфаркт в Ню Йорк, докато се наслаждаваше на платно на Белини във „Фрик“. Вечерта сподели със Сюзан, седнала край леглото му, че се радва, задето вече са успели да разгледат музея „Метрополитън“ и „Уитни“.
Вторият инфаркт го застигна малко след като се прибраха в Уорикшир. Сюзан се почувства длъжна да пише на Робин в Южна Франция и да го предупреди, че според лекарите нещата не вървят на добре.
Той не отговори. Три седмици по-късно брат му почина.
На погребението се стекоха приятели и колеги на Джон, но малцина от тях познаваха едрия мъж, настоял да седне на първия ред. Сюзан и децата бяха наясно защо е дошъл — не за да изкаже своите съболезнования и да се сбогува с брат си.
— Той обеща да ме включи в завещанието си — каза Робин на покрусената вдовица броени мигове след като си тръгнаха от гробищата.
Малко по-късно намери и двете момчета, за да им съобщи същото, макар че през последните години почти не ги беше виждал.
— Баща ви бе сред малцината, които знаеха колко струвам — обясни Робин.
Вече в къщата, по време на чая, докато другите утешаваха вдовицата, той обикаляше от стая на стая и разглеждаше картините, събирани през годините от брат му.
— Далновидно вложение — увери Робин местния викарий, — макар че платната нито са оригинални, нито носят белега на страстта.
Викарият кимна вежливо.
Щом го представиха на семейния адвокат, Робин тутакси попита:
— Кога смятате да прочетете завещанието?
— Още не съм го обсъдил с госпожа Съмърс. Но очаквам да стане в края на другата седмица.
Робин отседна в местното хотелче — всяка сутрин звънеше в кантората на адвоката, докато накрая той му съобщи, че ще прочете завещанието в три следобед следващия четвъртък.
Той се яви в кантората няколко минути преди уречения час — за пръв път от години не закъсняваше за среща. Малко по-късно дойде и Сюзан, придружавана от момчетата — без дори да поглеждат Робин, тримата седнаха в другия край на помещението.
Джон Съмърс бе оставил всичко на жена си и на двамата си синове, но не бе пропуснал да включи в завещанието и брат си Робин.
„Приживе имах щастието да събера колекция от картини, някои от които днес струват доста. Платната общо са осемдесет и едно. Жена ми Сюзан може да си избере от тях двайсет — които й харесват, двете ми момчета — Ник и Крие, също нека си изберат по двайсет всеки, а другите двайсет и една картини оставям на по-малкия си брат Робин, което ще му позволи да води живот, подобаващ на таланта му.“
Робин грейна от задоволство. Брат му беше издъхнал, без да се съмнява в истинската му стойност.
След като адвокатът прочете завещанието, Сюзан стана от мястото си и отиде да поговори с Робин.
— Ще изберем картините, които бихме искали да задържим в семейството, а после ще пратя в хотела останалите двайсет и една.
Обърна се и си излезе още преди Робин да е казал и дума. „Нещастница — помисли си той. — За разлика от брат ми не може да оцени истинския талант, нищо, че ще й извади очите.“
Вечерта слезе да хапне в ресторанта на хотела и се запретна да крои планове как да похарчи новопридобитото богатство. Докато си пийваше от най-скъпото червено вино в избата на ресторанта, реши да се ограничи и на половин година да продава чрез „Сотби“ и „Кристи“ само по две картини — това, както се бе изразил брат му, щеше да му позволи да води живот, подобаващ на таланта му.
Към единайсет си легна и се унесе с мисли за Бонар, Вюийар, Дюфи, Камоан и Лус и колко ли струват шедьоврите, общо двайсет и един на брой.
В десет на другата сутрин още спеше непробудно, когато на вратата се почука.
— Кой е? — промърмори ядосан изпод завивката.
— Безпокои ви Джордж, портиерът. Отвън чака камионетка. Шофьорът отказва да предаде доставката, докато не се разпишете.