Пустинята се простираше до самата казарма.
Току-що изгряла над близката планина, луната заливаше със седефен блясък безмълвните дюни, които се редуваха една зад друга в безкрайни хълмисти хребети. Градът с неговите бели къщи с плоски покриви, наподобили струпани кубчета, бавно изоставаше назад. Тук-там продължаваха да блещукат прозорците като залутани светлинки, но накрай и те се изгубиха в мрака. Зловещата пустош ни обкръжи отвред.
Капитанът яздеше пред колоната, втренчил поглед напред, намръщен и суров.
Аз крачех замислен в редицата. Напоследък все по-често се сещах за дома, за мама. Ти я помниш, бедната, винаги угрижена, винаги забързана чистница. Нали знаеш, у нас не се влизаше с обувки. Изувахме ги още до вратата…
Вървях и мечтаех за деня, когато най-сетне службата ще свърши и аз ще се прибера дома, ще прегърна тази мила женица и никога няма да се отделя от нея. Мечтаех…
Манерката се удряше в бедрото ми, а пясъкът скриптеше под краката досадно и еднообразно: скръц-скръц! Така скрипти и снегът у нас. Неусетно под лунната светлина пустинята ми заприлича на засипано със сняг поле, по което вятърът е натрупал дълбоки накъдрени преспи. Изтръпнах от хлад. Нощем тук става много студено. Завих се с вълненото наметало и продължих.
Изведнъж отдясно проехтя гърмеж, втори, трети. Ние залегнахме мигновено, за да пресрещнем конния отряд араби, който преваляше хълма и се носеше насреща ни в бесен кариер.
Затрещяха изстрели и в гърба ни. Разбрахме — засада. Объркани и смутени, ние почнахме да отстъпваме.
Внезапно остра болка парна бедрото ми. Пред очите ми притъмня…
Опомних се, паднал по очи, а устата ми беше пълна с пясък. Когато най-сетне поизправих глава, да разгледам що е станало, слънцето се бе издигнало високо и жареше немилостиво, както само в пустинята може да жари. Край мене се валяха сгърчени и обезобразени трупове на хора и животни. Трупове и само трупове. Аз бях сам, съвсем сам, единственият жив в това зловещо гробище непогребани мъртъвци, сред което се лутаха чакали с боязливо свити опашки.
С мъка приседнах в напоения с моята кръв пясък. Болката в ранения крак беше непоносима. Дрехата ми лепнеше в раната и при всяко мръдване я разкървавяваше, а треската ме изгаряше.
Извадих превързочния пакет, махнах опаковката. В същия миг край ухото ми писна куршум. Оглушал от близкия гърмеж, аз грабнах несъзнателно оръжието си. Чакалите изчезнаха зад дюните.
Тогава съзрях сред мъртъвците един арабин, който се мереше повторно в мене, стиснал пушката с една ръка. Без да губя време, натиснах спусъка. Чу се само едно остро щракане и толкова. Тя беше празна.
В черните очи на врага ми блесна радостно пламъче. Мургавото му лице, обрасло с къдрава брада, се усмихна леко. А страшното дуло се издигаше непреклонно нагоре — към гърдите, към челото ми.
Още миг… Премалял, аз усетих как сърцето ми замира от ужас.
Сетне грозната цев се отпусна безпомощно и арабинът проговори тихо, с мъка, като дишаше тежко:
— Аз също нямам патрони.
Сложи оръжието си на пясъка и се обърна настрана.
— Искаш ли да превържеш и мене? — запита той след кратко мълчание. — Ранен съм в ръката… не мога сам…
Изгледах го учуден и невярващ. Какво да му отговоря? Дали не търси сгода да се приближи до мене, за да забие ножа си в гърба ми? От него можех да очаквам всичко. Той беше туземец, почти див звяр.
Арабинът ме разбра.
— Ти се страхуваш — промълви той с горчива усмивка. — Напразно! Ние с тебе вече не сме врагове… Защото ще загинем. Това е сигурно. Сега ние сме хора, двама тежко ранени човека, сами. Смъртта е близко, над нас. И твоите, и моите хора са ни помислили за убити, затова са ни изоставили.
— Да, ние сме хора! — прошепнах машинално след него с напукани устни и се поуспокоих. Не знам защо, гласът му ми хареса. Каква полза имаше да ме лъже? Ние наистина бяхме обречени на гибел.
— Ела! — повиках го аз.
Когато арабинът се дотътра до мене, оставяйки по пясъка червена диря, аз го превързах грижливо, а после омотах с бинта и своя крак.
Разпънахме върху пушките си две наметала, да се скрием някак от палещите лъчи на слънцето.
Арабинът извади една торбичка, изплетена от влакната на финикова палма.
— Вземи! Това е аджуе, хлябът на пустинята. Дава сила.
Торбичката беше пълна с пресовани фурми, залепнали от сладост, подобни на тези, които слагахме по софрите на Бъдни вечер. Замаян от треската, изядох насила няколко от тях. И виж, захарта ме поосвежи малко. Тогава пък аз му подадох манерката си.
— Сега можем да чакаме спокойно края — продума той, като изтри устата си. — Тъй ни е било писано.