На всички страни, додето поглед стига, се простираше блесналото пясъчно море, над което нажеженият въздух трептеше като в пещ, а отгоре сякаш тежеше и ни притискаше ослепително-бялото небе.
Внезапно пясъците избледняха и на двеста крачки пред нас изникна цяла палмова горичка, сред която искреше малко езерце.
— Мираж! — въздъхна арабинът. — Аллах е велик! Не ме остави да умра, без да видя образа на тази, която ни храни и пази от слънчевия огън.
Слушах, без да разбирам.
— Нашата майка-хранителка — добави той. — Финиковата палма! Всичко, каквото имаме, иде от нея — и храна, и постеля, и жилище. Без нея няма живот. Писано ми било да умра тук. Е, добре! Ще се мре! Благодаря на аллаха, че ми изпрати нейния образ, макар и лъжовен…
Палмовите листа потрепваха леко минута-две, разклащани от далечния тих ветрец, докато неусетно примамливата картина избледня и изчезна.
Дълго след това ние се взирахме натам с жадни очи.
Никога няма да забравя този ден.
Обърнах се към случайния си другар и запитах:
— Защо стреля по мене? Та аз бях ранен като тебе. Лицето му потъмня.
— Ако искаш да знаеш, аз съм длъжен да те убия и сега. Понеже си враг, враг на целия ми род. Кажи ми защо си тук, какво търсиш тук?
Гледах го смутен.
— Какво търсиш тук? — изхриптя той с гневен глас. — Тук, в страната на дедите ни. Тя е бедна наистина, но е наша. А вие искате да ни я отнемете. Затова ви убиваме, затова трябва да убия и тебе. Какво би сторил ти, ако аз дойда в твоята страна да превземам вашите оазиси и вашите домове? Виждаш ли, ти мълчиш, не знаеш какво да отвърнеш…
Наистина — какво дирех тук?
За пръв път си задавах този въпрос. И с досада разбрах, че не мога да отговоря. Замълчах — мълчеше и той. Какво имахме да си кажем повече?
Усещах как ме надвива треската от раната, но се мъчех да не се издавам и стисках зъби.
Внезапно, съзрял в далечината един голям керван, който пълзеше по пясъчните дюни като ленива змия, аз извиках. Мираж ли е пак?
Арабинът поклати глава.
— Истински е. Скоро ще бъде тук… И ако са мои приятели, ще те убият — ако ли са твоите, ще убият мене. Това е толкова просто.
Изтръпнах. Мисълта ми заработи бързо, трескаво. И измислих:
— А не може ли друго — да си дадем дума? Ето — аз се заклевам да те спася, ако са моите. Ще направиш ли и ти същото за мен?
Арабинът се навъси. Но след малко вдигна трескавите си очи, стрелна ме с тях и отсече:
— Да!
Цял час измина в мъчително очакване. Кои идеха — приятели или врагове? Ще успея ли да го спася аз, ще може ли, ще иска ли да ме спаси той?
Най-сетне камилите наближиха съвсем. Със свито сърце аз различих облеклата на ездачите. Бяха араби, мургави, чернобради, загърнати в белите си бурнуси.
Неволният ми другар се обърна към мене с поглед, изпълнен с достойнство:
— Ще видиш какво значи моята дума, думата на Абд-ел-Герил.
И той удържа думата си.
Колко вълнения преживях тогава, колко страхове…
Отстъпиха ни по една камила и поехме. Аз се унасях от клатушкането на камилата, от песента на звънчетата и и от треската, задрямвах, събуждах се, а ние все вървяхме, вървяхме. Пясъкът скърцаше под краката на животните, а върху гърбовете им се поклащаха чернобрадите араби, които надуваха монотонно тръстиковите си флейти и ме разглеждаха под вежди, все още недоверчиво и враждебно.
Около главата ни кръжеше безшумно рояк мушици, от онези досадни малки мушици, които се въдят из оазисите и придружават на цели облаци керваните. Те се завираха в очите и в носа ми, пречеха ми да дишам, задавяха ме. Аз ги размазвах яростно по лицето си с дузини, а те не свършваха, сякаш извираха от въздуха.
Над главата ми изпърха пустинна чучулига, а след нея по близката дюна притича фенек — пустинната лисичка, милото животинче с големи уши и умни очи. Фенекът се стъписа, изненадан от ненадейната среща, и в миг изчезна, както изчезва мираж, сякаш потъна в земята. Но аз зная неговата дарба. Само за секунда то успява да се зарови в пясъка. Така се пази от враговете.
След няколко часа път камилите проточиха шии и забързаха, усетили оазиса си — една тъмна точка на кръгозора, свеж остров от зеленина сред безбрежния пясъчен океан.
В гъстата сянка на финиковата гора се гушат двадесетина хижи от палмови стъбла, свързани с палмови въжета и покрити с палмови листа.
Тук живея сега. Аз още не съм оздравял. Понякога се питам дали въобще ще оздравея. За мене се грижи майката на моя покровител, една пъргава, вечно усмихната старица, чужда майка, а моята дори не подозира къде съм.
Неусетно се сприятелихме с Абд-ел-Герил. Сближих се и със съселяните му, които идват често при мене, сърбат шумно кафето от смлени финикови костилки и ме разпитват за нашия живот. Често ме гощават със салата от палмови пъпки и всякакви ястия, сготвени с фурми и камилско месо, черпят ме с «лакби», вино от палмов сок.