Аз като че ли почвам да разбирам тези сурови прости хора и да ги обиквам. Вече знам — те не са разбойници, каквито ги считах досега, а хора, обикновени хора като тебе и мене, които милеят за своята земя и знаят да се борят за нея.
Пък аз бях тръгнал да ги убивам за пари…
Смутен от тази мисъл, аз ти пиша, легнал върху рогозка, изтъкана от палмови листа. Не знам дали писмото ми ще стигне до тебе, но трябва да пиша, трябва да излея някому болката си.
Пред мене бълбука бистрият извор, в който се оглеждат финиковите палми, тези несравними красавици, единствените дървета, които растат в пустинята.
Плодовете вече зреят. Лежа и гледам към върховете на високите тридесетметрови стволове. Там горе, под бухналите ветрила на перестите листа, са се покатерили млади мъже, които берат фурми от нависналите гроздове. Щом напълнят кошниците си, те се спускат на земята и разстилат на слънце набраните плодове. А след като ги изсушат, ги зариват в пясъка, тъй както ние насипваме житото в хамбара. Не се знае каква ще бъде идната година. Я не родят палмите, я ги огризат скакалците. А без фурми арабите са обречени на гладна смърт. От глад ще загинат тогава и камилите, конете, кучетата…
Свечерява се. Арабите излизат на хладина пред хижите си. Забулени жени с шарени стомни ситнят към извора за вода.
Ненадейно от небето се спускат ято лястовици и накацват по палмите. Гледам ги и страшна, нетърпима мъка стяга гърдите ми. Лястовички! Нашите лястовички! Те долитат от север, подгонени от настъпващата есен. Навярно идат от моята страна, отде да знам дали някоя от тях не гнезди под стрехата на родния ми дом. И може би вечер, седнала на пейката до кичестия чемшир, мама е гледала тази лястовичка — угрижена за своя син.
Аз й писах, но тя не ми отговори. Сърди се, милата, знам. И има право. Моля те, иди при нея, поздрави я и й кажи, че съм добре… Не споменавай за раняването ми! Успокой я, че ще се върна скоро! Зарадвай я малко, макар да не е вярно!
Пък кой знае — може и да оздравея!
А тогава? Какво ще правя тогава? Защото съм длъжен да се върна в казармата, тъй изисква моят договор. Наруша ли го — чака ме затвор. А аз не искам, не мога да се бия срещу новия си приятел, срещу неговите сънародници, срещу гордите синове на тази сурова страна. Сърцето ми повече не дава да убивам хора, които имат само една вина — че искат да бъдат свободни.
Толкова ми е тежко! Та аз съм виновен пред всички: пред закона, пред тези бедни хорица, пред моята злочеста майка!
Не е ли това моето наказание?
Отпуснах пожълтелия лист.
Оттогава изминаха много-много години.
Никога не научих какво е станало с моя приятел. Не получих второ писмо от него, не получих никаква вест. А нещастната майка бе умряла, преди пристигането на това писмо.
През прозореца навън аленееше потъмняващото небе, в което се стрелкаха пъргавите лястовици, пламнали в огъня на залеза.
Замлъкналият предавател
Полярното лято беше в разгара си. От два-три дни температурата се повишаваше, докато достигна минус три градуса. Слънцето, блестящо оранжево кълбо, се търкаляше над хоризонта, навеждаше се, докосваше нагънатия бял хоризонт на юг, където се губеха ледените вълни на глетчера Скот, и отново се възземаше нагоре по небесния си колодрум, без да залязва дни и седмици поред. Дългите сини сенки на безредно струпаните ледени блокове се въртяха в кръг като стрелки на гигантски часовници — север, запад, юг, изток и пак — север, запад, юг, изток — бавно, уверено, тържествено — символ на вечното непобедимо време. В далечината на запад блестяха като порцеланови пирамиди върховете на планината Гаус.
Гласиологът Юрий Михайлович Медведев и шофьорът на всъдехода Петър Костов се прибираха в базата Мирний след двудневна експедиция до началото на ледника Шеклтон. Всъщност при дългия полярен ден това означаваше едно — повече от двадесет и четири часа. Работата беше свършена добре, дебелината и скоростта на ледения поток измерени, проверени. В сандъка под седалката лежеше изпълненият с най-прецизни изчисления дневник. И двамата имаха право да бъдат доволни от себе си. В Антарктида, този коварен материк, не всяка задача привършва с успех.
Преди няколко часа метеоролозите от базата съобщиха по радиото, че се очаква рязко влошаване на времето. А полярниците отлично знаеха какво означава това в този загубен край на света, ненапразно кръстен „Полюс на ветровете“.