Изненадан, Костов закова машината на място. На петдесет крачки напреде му се ширна морето, с накъдрени гребени, изумрудено зелено, по което се полюляваха ослепително бели айсберги.
— Пак миражи! — изруга шофьорът, като даде газ. Морето бързо отстъпи, люшна се назад, изчезна, а на негово място отново изплува безбрежната снежна пустиня, по която милиардите ледени кристалчета искряха е диамантен блясък. Веригите на всъдехода тракаха досадно сред пълното безмълвие и отнасяха двамата пътници все по-напред, все по-близо до поселището, до другарите, до живота, а след тях се вееше като бисерен воал вдигнатият снежен прах.
Внезапно, превалили един стръмен хълм от оголен зърнест фирн, полярниците съгледаха ято пингвини. Но сега птиците не изглеждаха както друг път — улисани, забързани с клатушкащата си походка, вечно спорещи на своя креслив език. Сега те бяха притихнали, необичайно мълчаливи, легнали на снега с обърнати глави към югоизток, отдето бликаше някаква мътнорозова мъгла.
— Този път и метеоролозите познаха — пошегува се професор Медведев. — Пингвините вече са се подготвили за бурята.
Костов натисна педала. Машината зави и като избиколи налягалите птици, забърза отново на запад, където планинските върхове неусетно избледняваха зад извиращата мъгла. Вятърът се усилваше, измиташе снежния прах от накъдрените преспи и го поемаше нагоре като димяща пара.
Юрий Михайлович се приведе към спътника си и почти изкрещя в ухото му, опитвайки да надвика трещящите вериги.
— Това е диханието на смъртта, чуваш ли, на небитието, дъхът на Вечния мраз. Виж го, Вечният мраз, протегнал лапи от междузвездната пустош и впил ледени нокти в полюсите на нашата планета, нашата мила планета — прашинка, загубена в безкрая…
Шофьорът кимна с глава:
— Да, ледено дихание, дъхът на смъртта! Грозно, заплашително…
Медведев добави:
— Така ще изглежда цялата ни земя някога, след милиарди години, когато угасне вътрешният й огън, когато потъмнее и онова далечно светило…
Той посочи с ръка ниското слънце, което в мъглата на започващата виелица беше станало грозно кървавочервено.
Костов се усмихна:
— Ако дотогава човек не си създаде свое собствено светило, което да замести остарелия благодетел, нали? По-малко може би, но затова пък по-близко.
Ученият го прегърна през рамото:
— Ех, Пьотр Иванич, облажавам те — вяра имаш. Или не, не само вяра. Вяра и аз имам, може ли учен да не вярва в науката, в своите сили, в човека въобще? Друго има в тебе, младост, огън… Много огън… Това ти харесвам най-много…
Млъкна внезапно и впери поглед напред, през стъклото нейде далече-далече, отвъд бялата пустиня.
Другарят му го изгледа с крайчеца на окото. „Крие нещо — помисли си той. — Мъчи го, яде го… Но що? Не казва.“
В този миг снегът се продъни, всъдеходът пропадна надолу с трясък, блъсна се някъде…
Най-сетне шофьорът отвори очи. Цялото тяло го болеше. Ушите му пищяха.
Къде се намира? Къде? И защо не е в леглото си? А толкова му се спи!
Озърна се. В краката му лежеше превит надве, неподвижен, професор Медведев. По лицето му бе засъхнала кървава вадичка — от челото, нейде под кожената шапка, до брадата.
Какво е станало всъщност?
Изведнъж той си спомни — хлътването на снега, падането…
Значи, пукнатина, коварна пукнатина в ледника, затрупана със сняг! И там…
Костов се надигна с мъка и извлече гласиолога върху седалката. Разкопча кожуха, сложи ухо на гърдите му. Сърцето биеше едва-едва.
Раненият пое дълбоко дъх и се раздвижи. Клепачите му се привдигнаха, открили два сини ириса, устремени в празното пространство — някак тъпо, безучастно. Но скоро изразът им се смени, от тях отново прогледнаха предишните тъжни и умни очи на стария учен.
— Добре се нагласихме, нали? — пошепна Медведев, като разбра що е станало. Костов вдигна рамене.
— Ей сега ще видя!
Свали стъклото на вратичката и надзърна.
— Можеше да бъде и по-лошо! — процеди той през зъби.
Всъдеходът се бе залостил между стените на огромна ледникова пукнатина, чието дъно се губеше дълбоко в черния мрак. А отгоре, на десет-петнадесет метра над главите им, зееше тесният отвор на продънената пряспа.
Шофьорът затвори прозорчето. Термометърът показваше четиридесет градуса под нулата.
Гласиологът вече се бе съвзел и изтриваше с кърпа засъхналата кръв по лицето си.
— Да видя и аз! — предложи той и надзърна през прозорчето. Когато се дръпна навътре, лицето му беше добило загрижен вид.
— То се е видяло, че няма да се оправим сами. Щем, не щем, трябва да викаме помощ.