Колата спря. Изкачих стотината стъпала, изсечени в застиналата лава, и погледнах надолу. В краката ми, отвъд железните перила, на двадесет-тридесет крачки под мене мъждукаше като тлееща жар гъстата лава, покрита с тънка сивочерна корица, по която пробягваха пъргави огнени змийчета, пресрещаха се, кръстосваха се, разклоняваха се, сливаха се и пак изчезваха. Отстрани няколко черни отвора в стръмния кратер бълваха жълтеникави пари, които се виеха над гигантското огнище.
Обърнах поглед назад. Долу, в полите на неправилния базалтов конус, сред кедровата горичка се червенееше чудноватият покрив на стара, потъмняла от времето пагода.
Странни предания ми разправи за нея шофьорът, неясни, забулени в мъглата на пролетелите столетия. Някога, отдавна-отдавна, в древността, когато изпълнели отредената им от боговете роля на земята, жреците от тази пагода поемали в тържествено мълчание по каменистата стълба нагоре към кратера на вулкана. И вече не се връщали, понесени от облаците направо при дедите им…
Аз естествено не мислех за дедите си. Само дирех някакво ново преживяване — по-особено, изключително. Стоях облакътен върху железния парапет и гледах играта на огнените змийчета върху застиващата лава.
Навремени задушливите облачета ме докосваха и бързо се разсейваха, увлечени от лекия вятър.
Съзнавах, че е безумие, глупост, но не можех да устоя. Навярно за един опитен алпинист като мене не е трудно да пропълзи тези двадесетина разкрача и да застане до самата вряща каша, да се полюбува на огнедишащата й жар…
Понякога човек губи власт над собствените си постъпки, а после плаща, и то скъпо плаща. Знаех това и все пак… Като замаян прекрачих перилата. Някой извика подире ми, после се наведе да гледа, навярно помислил, че съм решил да постигна небесното блаженство. Впрочем какво струва едно самоубийство повече в страната на харакири4…
Неочаквано усетих как отмалявам необяснимо, силите ме напускаха бързо, ръцете и краката ми затрепераха. Лъхнаха ме врящи серни пари, задушлива влага като дъх на огнено чудовище. Изплаших се и опитах да се върна… После…
Сестра Йошико ми разправи какво станало после Тялото ми се блъснало в скалната издатина над кратера и останало там неподвижно. Шофьорът извикал за помощ. За щастие наблизо минавал с колата си доктор Сигеми Ясуга, хирург в тяхната болница. Измъкнал въже от автомобила, стегнал го за парапета и се спуснал долу при мене. Там ме вързал за въжето, но докато шофьорът ме изтеглял нагоре, доктор Ясуга припаднал върху скалата, задушен от отровните изпарения. Нямало що да се прави, шофьорът ме откарал в болницата, разправил какво се е случило и се върнал обратно с група санитари с противогазови маски в помощ на спасителя ми…
„Счупено бедро, остро отравяне“ — така гласи моята диагноза. Цяла седмица лекарите не допускали, че ще оцелея. При все това с японска упоритост продължавали да се грижат за мене.
И ето, напук на всичко оживях. С всеки изминат ден се чувствувам по-добре и ако не е досадната гипсова коруба, която сковава крака ми, отдавна да съм се върнал в летището, отдавна да съм литнал във въздуха, безгрижен както преди, забравил това малко премеждие — едно премеждие повече в живота на летеца!
И може би щях да бъда доволен от последната шега, която изиграх на смъртта, ако не беше…
Ето и сега моят спасител въздиша, стене. Внезапно за пръв път от устните му се отронва някакъв звук. Аз се вслушвам. „Мисако! Мисако!“ — шепне болният. Кого ли зове в своето бълнуване, чие ли съчувствие дири, така безпомощно проснат, жалък, жив труп върху снежнобялото легло?
Най-сетне моят съсед дойде в съзнание. Извърна към мене тъмните си очи и раздвижи устни, но не успя да произнесе никакъв звук. А очите му, какви очи! Толкова скръб, толкова мъка в две човешки очи!
— Къде съм? — долових на чист английски език.
Обясних му.
Той отпусна клепачи. След пет минути отново погледна.
— Моля ви, позвънете!
Изпълних желанието му.
В стаята влезе безшумно както винаги сестра Йошико, нежна, крехка и изящна, сякаш оживяла порцеланова статуйка от онези, които виждах по витрините в квартала Хинза.
Доктор Ясуга пошепна нещо, навярно по японски, защото не го разбрах. Сестрата ме посочи с поглед. Тогава болният опита да се извърне към мене.
— Много съм доволен… А как е сърцето?… Кръвната картина?
Но докато сваря да му отговоря, той отново бе изгубил съзнание. И отново сред несвързаните му мъчителни стонове аз дочух странната дума: „Мисако! Мисако!“, повтаряна с толкова болка.
Горещо и влажно. Задъхваме се от горещина, сякаш чаршафите ни са подгизнали от вода. Вентилаторите шушнат монотонно и облъхват с въздушната си струя ту едното, ту другото легло, но напразно.