Нещастникът млъкна. В очите му блестяха сълзи. Не смеех да дишам, потресен от неговата изповед. Смятах, че се е унесъл, изморен от дългия разказ, но не — той вдъхна дълбоко въздух и продължи:
— Претърсих целия град като луд… Къде можеше да бъде? Никъде не спрях, никому не помогнах, никому… Казах, това беше ад, или не, какво впрочем е адът, жалка измислица на човешкото въображение… То беше повече от ад, хиляди адове вкупом — това беше Хирошима… Хората бяха изчезнали, изгорели, стопили се в дим… Половината град сринат, превърнат в димящи пепелища, сред които се лутаха зловещи привидения, ранени, ослепели, с изгорели дрехи, почти голи, с разядени тела… Реката влачеше трупове… Тогава разбрах, че съм изгубил косата си. Падаше от главата ми на кичури, на кичури. Но това впрочем вече нямаше значение. Нашата болница бе превърната в купчина развалини, сред които стърчаха разкривени железни скелети… А медицинска помощ?… За това въобще беше нелепо да се говори… Само из окрайнините бяха устроени набързо няколко походни болници, но какво можеха да сторят те за стотиците хиляди пострадали?… Лутах се цяла седмица от болница в болница, от легло на легло, обезумял от мъка… Най-сетне я открих. Тя лежеше на една рогозка между две обезобразени жени, без лица и без очи, с гноясали рани вместо лица. Беше все тъй хубава, дори по-хубава, нежна, побледняла, с почти прозрачно лице. Само косата й, блестящата черна коса, бе побеляла съвсем, „Сигеми!“ — промълви тя и опита да се засмее… Беше неземно хубава. Веднага разбрах, че ще я загубя, сърцето ми го каза, преди лекарят в мене да го схване… След взрива тя изтичала да ме дири в болницата. Отде можеше да знае, че не съм там. Ровила из развалините до вечерта… И повече не помни. Защо е тук? Какво и е?… Можех ли да й го кажа — радиация… Радиация — проклятието, дъхът на смъртта… Угасна в ръцете ми след два дни. Беше крехка, нежна, не устоя на коварните лъчи… Ако беше останала в къщи може би…
Не посмях да му кажа нищо, с което да го утеша. А и какво ли можех да му кажа?
И ето, той лежи отсреща, все тъй мълчалив, със затворени очи, с изпъкнали жълти скули, жалък образ на страданието, а аз седя до него и мисля, мисля…
Нима наистина до днес не съм си давал сметка какво всъщност правя, какво нося в трюма на своя самолет… колко много страдания, колко ужас! И само едно натисване на лоста е достатъчно, за да връхлети този ужас, да освободи заключената смърт… и мъка… и страдания… Толкова много власт, такава страшна власт над живота, вложена в моите ръце, свръхчовешка власт…
Днес махнаха гипсовата ми коруба и цялата сутрин съм щапукал е патериците из стаята. Но като че ли нямам нужда от тях, засега ми стига бастунът.
Някак ми е неудобно да стоя в стаята, защото, колкото и да се сдържам, не мога да прикрия задоволството от прохождането. А до мене доктор Сигеми Ясуга лежи все така, ни по-добре, ни по-зле, все така безпомощен, с някакво трогателно, почти детско примирение.
Напуснах болницата. На сбогуване доктор Ясуга задържа ръката ми.
— Простете… дето смутих и вас с моята мъка… Забравете всичко, което ви говорих… все едно, че не е съществувало… Забравете и мене — аз също не съм съществувал…
Опитах се да възразя:
— Да забравя! Напротив, едва ще дочакам оздравяването ви, та да се срещнем отново, но вече вън от болницата, напълно здрави, да продължим нашата дружба — толкова много научих от вас.
— Не опитвайте да ме мамите! — пресече ме той живо. — Та аз съм лекар. В ръцете ми са угаснали стотици живота, все от същото — проклетият дъх на Хирошима! Така, уж здрави, живеят, работят години и внезапно — неясни бодежи, сънливост, тъпи болки ту тук, ту там, странни оплаквания, заслабнат и угаснат… Аз също, нима не виждам… Ще изчезна, все едно не съм бил, като сън, някаква сянка… и светът дори не ще почувствува, че ме няма… Какво значи един човек по-малко?
Пошепнах смаян:
— Странни чувства и странен народ! Такова примирение, а може би героизъм… Харакири, живи торпили…
— Колко малко ни познавате всъщност! — въздъхна Ясуга. — Колко малко! Нима вярвате тези приказки — японците не се боят от смъртта, примирили са се с нея? Та не сме ли и ние хора? Не, драги приятелю, не с песни влизат в сражението нашите войници, както разправят някои, не… Виждал съм ги — плачат, чувате ли, цели роти разплакани войници като деца, защото като всички хора по света не искат да умират… Но стига! Вие сте войник, да не смущавам повече духа ви… Идете си, изпълнявайте вашия дълг… И когато пуснете бомбата, не си спомняйте за Сигеми Ясуга… Не мислете, че долу има хора, които обичат живота като вас, които също като вас искат да живеят…