Свит в дъното на колата, разстроен, измъчен, аз мислех, мислех… Бях виновен, вече не се съмнявах — за това, че заради мене той слезе сред отровните пари на вулкана, а можеше още да поживее, още да помага, той, на когото не можеше да се помогне… Виновен, задето бях летец, съучастник на оня, другия летец, който някога бе разбил живота на доктор Ясуга, на стотици хиляди като него… Подло, из засада, срещу беззащитни хора… Нима и аз така — върху беззащитни хора…
Бълнуване ли бяха последните му думи, или някакво странно прозрение? Наистина, що ли би станало, ако всички летци… Нелепо и все пак… Ако в един миг всички атомни бомби потънеха в океана, да не остане ни помен от тях… Децата да не знаят името им дори…
Днес отново ще летя… Колко радостна възбуда криеше някога очакването на новия полет… Някога, било ли е? А сега? Не мога да се отърва от съзнанието за своята виновност… Очите на Сигеми ме следват навред — такива тъжни, обвиняващи, попили скръбта на целия свят… Трябва да изкупя своята вина… Вече съм решил. Може да е безразсъдно, глупаво, безумие, ако щете, но нямам друг изход… Убеден съм, че това, за което бълнуваше Сигеми, е неосъществимо, един наивен блян — всички летци, изведнъж, да натиснат ръчките над пустото море… Но и тъй да е, ако не всички, то поне един… Поне една бомба по-малко, поне няколко стотици хиляди жертви по-малко. Стотици хиляди човешки създания, вселена от стотици хиляди светове… Тъй казваше Сигеми…
Не се съмнявам, знам, че никой друг няма да ме последва. Такава нелепост — да допуснеш, че всички летци ще решат да загубят хляба си, да се пъхнат в затвора, и то ей тъй, нахалост, защото веднага ще ги заместят хиляди нови летци… Летците, моите довчерашни другари — аз завиждам на безгрижието им и в същото време ги съжалявам. Та това не са хора, а машини, немислещи автомати, замаяни от пари и удоволствия, жадни само за приключения — някакви живи машини за убийство… какъвто бях и аз… Нелепо е, знам — но нима е била по-трезва саможертвата на Джордано Бруно? Инквизицията е искала само едно — да се откаже… И все пак странно, невероятно, просто чудовищно — уж хора, с чувства, е разум, истински хора, могъщи, годни да завладеят космоса, а безсилни да спрат войната… Но аз нямам друг изход… Очите на Сигеми обвиняват, с толкова мъка… Планът ми е готов, стъкмен в мозъка ми до последна подробност — дори против волята, против здравия разсъдък… Точно над океана натисвам лоста, бомбата полита надолу невъзпламенена и потъва в бездната… Дълбоко, дълбоко, където никой няма да я достигне… А после, безспорно — съдилища, затвор — но не мога другояче, не мога… Вестниците няма да съобщат нищо, такива новини се крият, те носят зараза, разложение… Ала аз съм се подготвил, ще пратя този дневник на приятели, които ще кажат на света… Може би е безумие това, което ще извърша, и все пак… Все пак, ако всички летци като мене…
Неуловимия Джо
Гостувах на мой приятел, неотдавна завърнал се от далечно пътуване. Седяхме в полуосветения хол и разговаряхме. Говорехме за континенти и държави, за чудни страни и непознати градове, изобщо за големия свят, който всъщност днес вече не е тъй голям както някога. По-право аз разпитвах, а той описваше чудните места, които бе посетил. Унесен от тихия му разказ, неусетно се бях пренесъл с мисълта си там при разпръснатите из Тихия океан островчета, обрасли с живописни палми и обградени с коралови рифове, в които се плискат вълните, под южното небе, където слънцето жари отвесно и където нощите падат бързо, без здрач.
Неволно погледът ми се застоя над захвърления вестник върху долната подставка на масичката. Шрифтът и клишетата бяха по-особени, напечатани с кафяво мастило, затова се присегнах и го разлистих.
— Взех го преди излитането на самолета — обясни приятелят ми. — За из път. Но не го дочетох. Заспах.
Изведнъж аз изтръпнах. От един голям портрет на трета страница ме гледаше познато лице, толкова познато лице! Възможно ли беше това, тъй далече, на хиляди километри, кажи-речи, от другата страна на земята? Но не се лъжех. Не за пръв път виждах това одухотворено, изразително лице с тези умни очи, в които прозираше нескрито дръзко присмехулство.
— Та това е Жоро! — не можах да сдържа възклицанието си. — Моят другар от игрите, от първо отделение до края на гимназията. Умният, способният Жоро! Кой в класа можеше да се мери с него? Всичко му се удаваше — най-добрият боксьор, най-бързият плувец, атлет. Стихове пишеше, а как рисуваше! Цялото училище беше украсено с неговите акварели. Толкова леки, нежни, въздушни. А каква памет! Удивителна! Запомняше всички уроци в час. Много често, като предадяха урока, учителите го караха да го преразказва и, вярвай ми, от Жоро ние по-добре разбирахме всичко. Не знам друг ученик като него. Никога не четеше в къщи. Написваше набързо домашните си и изхвърчаваше навън. Та покрай него аз честичко отивах с неподготвени уроци.