— Значи, даровит? — запита приятелят ми.
— Даровит! Това е слабо казано. „Изключително момче!“ — беше възкликнал веднъж директорът. А и ние, съучениците му, го смятахме някакво чудо. „Такъв е бил Леонардо“ — твърдеше болнавият ни учител по рисуване И добавяше: — „Някой ден ще се гордея с тебе, Георги! Аз, първият ти учител.“ И вечно сълзящите му очи отново овлажняваха. Той ги изтриваше с протъркания си ръкав и продължаваше да се възхищава от новата му рисунка. Мълвеше се, че дори преподавателят ни по математика, едно сухо зло старче, признавал пред близките си колко се страхува да не сгреши нещо пред Жоро — повече, отколкото от инспектора. Тъй казвал: „Че аз всеки ден имам инспектор зад гърба си!“ Това беше нашият Жоро. Още в гимназията сам, без учител, научи английски, френски. Защото мечтаеше за пътешествия, за далечни чужди страни…
Неусетно спомените ме бяха овладели. Наистина, как се забравят първите стъпки в живота, първите трепети, първите приятели? Като в сън израсна напреде ми Жоровата схлупена къщурка, обрасла до стрехата с буйна асма.
И досега я помня, окичена с едри златни гроздаци, обвити грижливо от Жоровата майка в книжни кесийки да не ги кълват врабците.
— А леля Минка — добавих разчувствуван. — Майка му. Тя се топеше, бедната, от умиление, като слушаше тези похвали. Коя майка би устояла? Една нищо и никаква вдовица от войната, която цял ден се трепе по хорските домове, а какво чедо! Понявга тя се промъкваше през комшулука и посядаше на нашата пейка под прозореца ми на приказки. Наведен над уроците си, аз неволно подслушвах разговорите им. Помня и думите на мама: „Хубаво момче имаш, Минке, кадърно, ама май че множко играе. Няма мярка. Добре е да го залисаш из къщи с някоя работа да те посмени за малко. Я се виж, стопила си се от работа! Накарай го да примете тук-там, да поизмие, да понацепи дърва, да позакове нещичко! Няма да е за лошо!“ А леля Минка отвръщаше: „Яка съм още, не съм опряла до отмяната му.“ Майка ми държеше все на своето: „За него, Минке, за него ми е думата. Да попривикне на труд, сестро! Животът няма да го глези, както глези мама.“ Леля Минка се подокачваше от такива съвети и отвръщаше припряно: „Чуй, съседке, та ме разбери! Едно ми е детето, едничко! Нищичко друго си нямам. Не ща отсега да затегли моето тегло. Поне дорде е край мене, да порахатува, а сетне, дето викаш, животът сам ще го научи на труд. Сега нека ме запомни с хубаво, да си отживее!“
Замълчах. Наистина, защо ли от всички тогавашни спомени този разговор се е запечатал най-здраво в паметта ми? Може би защото спрямо нас, другите деца, обикновените деца, мярките бяха по-различни. „Залудо работи, залудо не стой! — думаше мама. — Учете се на труд! Животът не е шега работа, хей!“
Приятелят ми ме гледаше въпросително. Защо ли спрях? Аз преглътнах въздишката, която напираше в гърдите ми, и продължих:
— А Жоро растеше, безгрижен, весел. И какъв другар — винаги готов да защити по-слабия, винаги да помогне. Та нали и мене веднъж извлече от вира, тъкмо бях нагълтал водата. Само дето не му се работеше много. Когато се случваше така, че и той да свърши нещо, Жоро отвръщаше все на смях: „Думата работа произхожда от старобългарския корен «раб» — значи занятие за роби.“ И все тъй със смях я претупваше набързо, за да му остане повече време за плуване, за ритане топка, за безцелно шляене из гората, за четене на романи. В осми клас, малко преди да свършим гимназията, баща ми се премести в друг град и както става в живота, ние се забравихме. А сега изведнъж този вестник…
Загледах се пак в снимката. Не, не се мамех! Това беше той — същият и все пак не съвсем същият. Нещо в него се бе променило, но кое? Може би очите — изразът им сега беше по-друг, дързък, някак безсрамен както ми се стори, не като преди.
Хванах изтръпнал от вълнение ръката на приятеля си.
— Моля те, преведи ми тази статия! Горя от нетърпение да узная какво е станало е него: инженер, лекар, художник, но каквото и да е, той не може да остане обикновен инженер, лекар или художник. Това, което е постигнал, трябва да бъде изключително — иначе не би бил Жоро.
Домакинът взе вестника и зачете:
Дъхът ми пресекна. Дали не се бях измамил? А приятелят ми не спираше да чете е равния си бавен глас, като от време на време се забавяше пред чуждия словоред, докато го сглоби в мисълта си, и пак продължаваше: