„Съдът е в пълен състав. Но вниманието на публиката е съсредоточено върху подсъдимия, едър, елегантно облечен мъж на средна възраст, с малко небрежно държане.
Процесът започва в 11 часа и 5 минути. Председателят извиква подсъдимия, който става бавно и се усмихва на публиката. Следват обичайните въпроси:
— Име, възраст, народност, семейно положение?
— Джозеф Рикардо Кортец, роден в Гватемала на 2 март 1914 г., неженен, неосъждан.
Председателят се изправя:
— При обиска ви са открити три паспорта с вашия портрет с три различни имена. Кое е истинското?
— Това, което ви казах. Председателят натъртва думите си:
— При извършената проверка от нашето посолство в Гватемала се установи, че не съществува такова лице. Ясно е, че не сте гватемалец. Защо не кажете името и народността си, за да облекчите и процеса, и вашето положение?
— Казах ви.
— С какво ще подкрепите това твърдение?
— С моята честна дума! — отвръща дръзко Джо.
(Смях.)
Председателят удря звънеца и когато залата утихва, поставя главния въпрос:
— Подсъдими, признавате ли се за виновен?
— Не възразявам — отговаря със спокойната си усмивка Джозеф Кортец. — Наруших законите ви и ще получа, каквото се полага.
— Не така, Кортец! — натъртва председателят. — Искам честен, сърдечен отговор. Какво изживявате вие сега, чувствувате ли вината си?“
Приятелят ми спря да чете, докато прелисти вестника и намери новата колонка.
Какво беше престъплението на Жоро? Бунт, някакъв заговор, революция? Неуловимия! Навярно беше водач на въстаници, защото той можеше да бъде само водач, само пръв, никога на второ място.
Равният глас на домакина ми продължи да чете:
„Подсъдимият замълчава, но изведнъж вдига глава:
— Виновен, че защо? Затова, че живях, както ми харесва?
Адвокатът нервно пошепва нещо в ухото на довереника си, ала той маха безгрижно с ръка. Председателят добавя:
— Не се ли разкайвате, не съжалявате ли?
— Да! — отвръща живо Неуловимия. — Искрено съжалявам, че не си подредих хубаво работите, та се оставих да ме хванете.
(Смях.)
Прокурорът иска думата:
— Моля да се отбележи предизвикателното държане на подсъдимия!
— Предизвикателно! — учудва се наивно Джозеф Кортец. — Уверявам ви, че не е предизвикателно, а естествено. Как да кажа, че се разкайвам, когато не е вярно?
Председателят вдига дебелата съдебна преписка и я сочи на подсъдимия:
— Вие изслушахте материалите по следствието, цялото обвинение. Вашите престъпления са строго наказуеми. Вие чухте — фалшификации на банкноти и чекове…“
Подскочих. Жоро фалшификатор! Вестникарският репортаж не можеше да изрази всичко, но аз чувствувах страшната трагедия на моя другар, прикрита зад дръзкия му език. Това несъмнено беше Жоро, прям, безстрашен, но вече друг Жоро — Неуловимия Джо.
А равният глас на домакина, донейде отегчен от сухия съдебен протокол, безразличен към герои и събития, не спираше да изрежда въпросите и отговорите на този дълъг разпит:
„… Открита е печатницата, открити са каналите ви, пласьорите ви, но все пак остават празнини, които сега трябва заедно да осветлим. Съобщете ни и други факти, други сътрудници!
Подсъдимият вдига рамене:
— Лошото е, господин председателю, че в нашата практика избягваме да водим картотека. Много хора, различни, и аз ги позабравих вече. Само едно ми е известно, че не сте разкрили дори една десета от сделките ми. Уви! Аз имах хубава работа и бях доволен. Прокурорът отново взема думата:
— Моля да се отбележи и това!
— Господин прокурор — обръща се към него подсъдимият. — Защо си правите труд? Нима мога да допусна, че на Неуловимия ще бъдат присъдени по-малко от десет години? А повече не може! Законът не позволява. Аз съм се сгушил под крилото му. И съм го приел като напълно естествено… дотогава, разбира се, докато междувременно не намеря начин да се разделя с вас по-рано.
Залата зашумява и председателят звъни продължително. После изважда една снимка на възрастна, скромно облечена жена и я показва на подсъдимия.
— При обиска я намерихме във вашата касетка. Коя е тази жена?
Кортец пребледнява, отстъпва крачка назад. За пръв път самоувереността му изневерява.
— Не я познавам — опитва да излъже той.
Прокурорът го прекъсва:
— В касетка не се пази непозната снимка. Това е вашата майка, нали?
Подсъдимият не е подготвен за този въпрос. Замълчава малко и след това отговаря с глух, променен глас:
— Всъщност това не ви интересува. То засяга само мене.