Времето минаваше, а от Любо никаква вест. Никаква! Тогава ми хрумна нова мисъл. Тя стана моя идея-фикс. Трябва да изкупя вината пред баща си! След това моят син ще се върне…
Непознатият разпери безпомощно ръце.
— И ето ме, дойдох. Тъй както мечтаехме със Стефан някога, под спалния вагон — с куфари, облепени с етикети. Намерих запустелия бащин гроб, обрасъл с пирей, с прогнил полегнал кръст. Направих му паметник и всеки ден нося цветя… Закъсняла, безполезна почит…
— А Стефан? — запитах аз. — Какво стана с него?
— Още щом пристигнах, отидох с автомобил да видя нашата къща. На мястото й се издигаше нова светла кооперация. До нея още стоеше Стефановата къща — все същата, както я помнех, с ламаринената куличка над еркера, с железния балкон и с изтърканата каменна стълба. Само по-остаряла. На двора беше построена нова беседка и вътре играеха на табла двама души. Без да слизам от колата, попитах дали познават Стефан Спиров. Единият играч излезе на улицата. „Аз съм — представи се той. — Какво обичате?“ Изглеждаше много по-млад от мене, здрав, червендалест, изпечен. Когато му казах кой съм, той раздруса ръката ми. После се провикна зарадван. „Татко, ела да го видиш! Няма да го познаеш.“ Излезе и баща му, ръкувахме се сърдечно. А Стефан не спираше: „Двамата ми сина са в университета, на лекции. Ще ги видиш довечера. Нали ще дойдеш? Не отказвай!“ Аз измислих някаква работа, за да отклоня поканата. Но той не ме пускаше. „Брей! — цъкаше с уста Стефан. — Живи бяхме да се видим. Та, казваш, в Австралия живееш? Блазе ти! Пък аз… Като ме хванаха тогава в Аден, тозчас ме върнаха в България. Нямах късмет! Е, как караш? Добре изглеждаш… Хубаво облечен, с автомобил…“ Не посмях да му възразя. Наистина, как да му кажа всичко, що съм преживял? Трябваше, а не посмях… Да му кажа, че съм един жив труп… Обещах, че ще намина на другия ден, а ето вече цял месец съм тук и все отлагам… Там, до него, са баща му, майка му, синовете му… А пък аз…
Изморен от дългия разказ, развълнуван, нещастникът млъкна отново, устремил невиждащ поглед към струпаните върху гроба цветя.
Мълчах и аз. Всъщност какво можех да му кажа?
Той въздъхна тежко:
— Дали и моят Любо някога ще донесе цветя на гроба ми?
Рояк врабчета изпърха от клоните на отсрещния кипарис, подплашени от прилетялата гургулица, която тутакси подхвана своето изпълнено с копнеж гукане. Западът неусетно беше заруменял. Вятърът се усили. В остри лъкатушки прелитна подранил прилеп.
Инвалидът махна с ръка, отчаян и унил.
— Прощавайте. Отегчих ви, нали?… Но така си е — всеки с грижите си…
Хвана дръжката на количката и бавно се отдалечи по алеята, докато се изгуби зад първия завой.
Ферхад Белязания
Параходът разтоварваше докараните стоки. Босоноги мургави носачи, прегънати под тежестта на сандъците, притичваха с треперещи колене по разлюляното мостче.
В това време старши щурманът Любен Кирков лежеше върху изнесения на бака шезлонг и прелистваше цяла купчина помагала, речници и разговорници, улисан в трудните звукосъчетания на изучавания език. Под стола дишаше тежко, с изплезен език малкото, недорасло от глад кученце, което бе намерил на пристанище Пирея. Тогава някой бе подметнал на шега името Херкулес и това име му остана.
Преди няколко години Кирков стоя с кораба си на док цял месец в същото пристанище и успя да понаучи местното наречие. Затова напоследък, когато взе да се отбива по-често насам, той реши да усвои и литературния език.
От пепеливото небе още от сутринта жареше тропическото слънце. Над сгорещената палуба, над рубките и над капитанския мостик трептеше мараня.
Задъхан от непоносимата жега, Кирков се надигна и се запъти към щурманската рубка. Там поне имаше вентилатор. Подире му припна малкият Херкулес.
Отгоре, от мостика, се провикна дежурният офицер Стамов:
— Дотегна ли ти науката?
— Пфу! — изпухтя щурманът. — Задушно като в пъкъла!
И отвори вратата. В този миг отвън на кея се дигна някаква страшна глъчка. Проехтяха звучни арабски ругатни, сред които се понесе див пронизителен писък. Сякаш колеха някого.
Кирков се изправи до страничния люк. На кея под него десетина чернобради араби налагаха с ритници и юмруци едно дрипаво момче, което пищеше неистово, свито на кълбо в праха.
— Убиха ме!