Втори изстрел! Трети! Най-сетне нещастникът се озова на някаква полянка, сред която стърчеше висока ограда от заострени бамбукови колове.
С последни сили той се насочи натам, вратата на оградата се отвори и бързо се хлопна подире му. Тонев се огледа. Беше попаднал пред някакви туземски хижи, покрити с бананови листа, от които надничаха любопитни тъмнокожи лица. Под навеса на най-хубавата колиба стоеше бял мъж с пушка.
Тонев се запъти към него.
— Хинин — изхриптяха посинелите му устни. — Хинин!
Внезапно краката му се подкосиха и той се строполи на земята…
Когато се свести, болният се огледа в недоумение. Но скоро се опомни. Да! Това беше човешко жилище, просто, неудобно и все пак човешко жилище, а не случайно намерено маймунско гнездо или издълбана от кълвачите хралупа в прогнил горски великан. Дъждът барабанеше монотонно по покрива, но вътре беше сухо. Сухо и сигурно! Тук можеше да се отпусне и да спи, да спи!
До грубо скованата маса сред стаята белият мъж надигаше шише с уиски.
Случайно той се обърна и запита усмихнат:
— Как сме?
— По-добре — отвърна болният.
— Докато спеше, ти налях хинин в устата. Глътни и тази чаша!
Тонев я изпи наведнъж. Хинин — живот!
Колко е хубаво! И сигурно! А той е богат, богат, богат!
Бегла мисъл проряза съзнанието му — а диамантът?
Ръката му машинално се плъзна по гърдите, после, усетила коравия кристал, успокоена се дръпна назад.
Но това бегло движение не остана скрито. Сивите очи на домакина се впиха подозрително в брадясалото восъчножълто лице на болния.
Тонев изтръпна. Ами сега?
Но другият махна с ръка. Може би искаше да каже: „Не ми е работа!“
И с пресилена усмивка добави:
— Сега спи! Не се вълнувай!
Да спи? — настръхна Тонев. — Сега? За да му измъкнат скъпоценния камък? Не, не! По-добре да се маха оттук! Час по-скоро! Да вземе хинин и да се маха!
Устните му едва пошепнаха:
— Искам да си купя хинин… и да си ходя.
Едрият рус мъж се извърна:
— Кой си ти?
Болният промълви:
— Инженер-геолог Крум Тонев. Експедицията ни загина, поне тъй мисля. Само аз оцелях. Някъде по реката…
— Аз пък съм Вилиям Браун, Вили-техникът. Проучвам дали може тук някъде, през този пущинак, да мине железница… Пфу… Железница за ада!
Тонев, без да го чуе, повтори въпроса си:
— Ще ми дадете ли хинин… и една пушка? Трябва да тръгна веднага! Ще ви платя, щом стигна в Калкута.
— Ха, ха, ха! — разсмя се Браун. — Да ти дам цяла торба, ако искаш. И пушка, и патрони. Какво ще плащаш? Ако се срещнем някога пак, ще ги изгуляем. Остават ми още три месеца по договора. После ще се махна.
— Откога сте тук?
— Откога ли? Пет години, цяла вечност в това дяволско свърталище! Да полудееш! Работа и уиски! Пък и този дъжд, като почне — плющи, плющи, плющи…
И отново надигна шишето.
— Ех, имам си радио. То ми е утехата, утехата и мъката. Без него по-леко бих забравил, че освен джунглата има и друг свят… Друг свят, с толкова зло и мъка… Мъка…
Очите му, размътени от алкохола, овлажняха.
— Да пусна ли музика? Да позабравим!
Ръката му обърна ключа. Старият изтощен апарат запращя, забуча. При завъртането на копчето станциите преминаваха през високоговорителя набързо, с една-две думи, с няколко тона и се изреждаха сред писък и скърцане ту по-силни, ту съвсем заглъхващи.
Изведнъж Тонев се надигна с простряна напред ръка.
— Стой! Тази станция!
Браун се извърна, учуден от тази живост.
— Какво има?
— Музика! — пошепна с възторжен глас болният. — Концертът за цигулка в ми миньор!
Отпусна се по гръб и притвори очи.
— Менделсон… Моят Менделсон… Толкова очарование, толкова жизнерадост… и малко, съвсем мъничко тъга… от онази сладка тъга, която не стяга сърцето, не разяжда душата, а по-ярко изтъква радостта. Сякаш казва: „Наистина в света има мъка, много мъка, ала ти не мисли за нея… Опитай се да я забравиш — поне сега… Отдай се на тази омая, омаята на прекрасната музика… Ликувай с тези дивни съзвучия… Ликувай…“
В стихналата колиба сред монотонния плисък на тропическия дъжд нахлуваха леко и уверено тържествените акорди на оркестъра. Буря ли беше това — и в музиката? Навън пороят продължаваше да плющи еднообразен, непресекващ, сякаш бе започнал от сътворението на света и щеше да се лее дори до неговата гибел, все тъй убийствено досаден.
Музиката изпълваше цялата стая, блъскаше се в мрачните ъгли, надигаше се, преливаше навън, удавена в шуртенето на водата от палмовия покрив. Тя беше странна музика, музика-буря, летен дъжд, нейде си далече-далече фучене на вятър и грохот на гръмотевици, но друг дъжд, дъжд, що напомня за любими кътчета, за родината, за свежест, за прохлада…