— Мамо? — момчето седна неуверено. Госпожа Ханшоу сякаш се бе вцепенила, силно стиснатите устни издаваха ужас.
— Защо не наистина, Дики? Но се пази — успя да проговори тя все пак.
И стрелна с бърз и убийствен поглед доктор Слоун.
Доктор Слоун излъга: той не излизаше навън „понякога“. Не бе излизал още от ранните си ученически години. Наистина спортните занимания му допадаха (все още спортуваше, макар и вече не много активно), но по негово време бяха на закрито и ултравиолетовите камери, и плувните басейни, и тенис кортовете. Хората с пари ги предпочитаха пред площадките навън, които бяха незащитени от промените на времето. Нямаше защо да излиза навън.
Затова щом усети полъха на вятъра, по кожата му полазиха тръпки и той оживено нагази в тревата със защитените си от еластичните предпазители обувки.
— Хей, вижте това — сега Ричард бе съвсем различен, смееше се, а от предишната сдържаност не бе останала и следа.
Доктор Слоун успя само да зърне някаква синя светкавица, която се спусна върху едно дърво. Листата му се раздвижиха и светкавицата повече не се видя.
— Какво беше това?
— Птица. Синя птица.
Лекарят се огледа изумен. Къщата на семейство Ханшоу се намираше на височинка и погледът му се рееше на километри надалеч. Мястото бе слабо залесено, а между групичките дървета на слънцето ярко блестеше трева.
Сред тъмнозеленото се виждаха червени и жълти ивици. Това бяха цветята. Видяното и наученото от книгите, които бе разглеждал през живота си, от старите видеоленти, сега беше достатъчно, за да разбере, че пред него са все познати неща. Макар и на пръв поглед да му се сториха малко странни.
И все пак тревата изглеждаше толкова равна, а цветята — така добре подредени. Смътно осъзнаваше, че бе очаквал нещо по-диво.
— Кой се грижи за всичко това? — учуди се той.
— Не знам — присви рамене Ричард. — Навярно някое мекано.
— Мекано ли?
— Наоколо е пълно с тях. Понякога използват атомен нож, който придвижват плътно над земята. Подрязват тревата. И все се мотаят около цветята и другите неща. Ето там има едно такова нещо.
На около километър от тях се виждаше дребен предмет. Металната му повърхност блестеше на слънчевата светлина, докато съоръжението се движеше бавно по осветената от слънчевите зайчета поляна. То бе заето с дейност, която лекарят не можеше да определи. Той се стъписа — ето ти някакъв извратен естетизъм, безвкусица и ненужни разходи…
— Какво е онова там? — запита той неочаквано.
Ричард погледна накъде сочи.
— Къща е. Собственост на семейство Фролич. Координатите й са А–3, 23, 461. Онази малката, островърха сграда по-нататък е обществена Врата.
Доктор Слоун гледаше съсредоточено къщата. Ама така ли изглежда тя отвън? Той си бе представял нещо по-заоблено и по-високо.
— Хайде, елате — извика Ричард и хукна напред.
— Всички къщи наоколо ли познаваш? — доктор Слоун тръгна след него вече по-спокоен.
— Само тези, които са наблизо.
— А къде е А–23, 26, 475?
Ставаше дума за неговата къща, разбира се.
— Чакайте да се огледам. О, ами да, разбира се, знам къде е… Виждате ли онази вода там?
— Вода ли? — спътникът му забеляза сребристата виеща се лента оттатък зеленината.
— Да. Истинска вода. Тече си ей така по камъни и разни други такива. Никога не спира да тече. Можеш да я преминеш, ако стъпваш по камъните. Нарича се река.
„Прилича повече на поток“ — помисли си доктор Слоун. Бе учил география, разбира се, но в сегашно време този предмет обемаше икономическа и културна география. Физическата география бе почти забравена наука. Навярно беше известна единствено на специалистите. И все пак той познаваше реките и потоците само на теория.
— А пък зад реката — продължаваше да бъбри Ричард — след онази височина с многото дървета и надолу откъм другата страна е А–23, 26, 475. Къщата е светлозелена с бял покрив.
— Така ли? — доктор Слоун искрено се учуди. Нямаше представа, че къщата му е зелена.
Тревата се разлюля от някакво малко животинче, което тревожно се мъчеше да избяга от приближаващите крака. Ричард го проследи с поглед и безпомощно присви рамене:
— Не можете да ги хванете. Аз съм опитвал много пъти.
Покрай тях прелетя пеперуда, едно малко трептящо жълто късче. Доктор Слоун я проследи с поглед.
Над полето се носеше тихо бръмчене. От време на време го прекъсваше рязък звук, изпълнен с призив, чуваше се тропот, цвърчене, потракване, което ту се усилваше, ту заглъхваше. Когато слухът му се настрои да ги улавя, доктор Слоун чу хиляди звуци и нито един от тях не бе предизвикан от човек.