Над полето се спусна сянка, полетя към тях и застана точно над главите им. Изведнъж стана хладно. Мъжът погледна нагоре и се сепна.
— Това е облак. След малко ще се разкара… я вижте тези цветя. Те са от ароматните.
Намираха се на няколкостотин метра от къщата на семейство Ханшоу. Облакът наистина отлетя и слънцето блесна отново. Лекарят погледна назад, ужаси го разстоянието, което бяха изминали. Ако продължат и се отдалечат дотолкова, че няма да могат да виждат къщата и ако Ричард побегне нанякъде, дали ще може да открие сам пътя за връщане?
Отпъди тази мисъл нетърпеливо и потърси с поглед водата (сега тя бе по-близо). По нея трябваше да се води, за да стигне до своята собствена къща. „Светлозелена?!“ — учуди се отново той и се обърна към Ричард:
— От теб става истински изследовател.
— Когато отивам на училище или се връщам вкъщи, винаги се старая да мина по нов път — обясни момчето със свенлива гордост. — Искам да видя все нови неща.
— Но ти не излизаш всяка сутрин навън, нали? Понякога използваш Вратата, предполагам.
— О, да.
— Защо го правиш. Ричард? — доктор Слоун усещаше, че засяга възлов момент.
Но момчето направо го нокаутира:
— Оо-о, ами понякога вали дъжд — цялата му физиономия изразяваше неимоверно удивление — и ми се налага да използвам Вратата. Никак не обичам да е така, но какво да направя? Преди две седмици ме хвана дъжда и… — Ричард се огледа несъзнателно, дори започна да шепне — … аз се простудих и мама се притесни.
— А сега да се връщаме ли? — въздъхна доктор Слоун.
— Ама защо? — лицето на момчето моментално помръкна от разочарование.
— Ти ми напомни, че майка ти ни очаква.
— Сигурно — тръгна то обратно без желание.
Вървяха бавно. Ричард не спираше да бърбори:
— Веднъж написах съчинение в училище с какво древно превозно средство (той произнесе думата много старателно) бих пътувал, ако можех да си избера. „Аз бих пътувал със стратолайнер, бих гледал звездите, облаците…“ Ей такива едни ги бях написал. Страшна работа, какъв глупак съм бил.
— Сега нещо друго ли би си избрал?
— Сто на сто. Бих тръгнал с АВТОМОБИЛ, ей на това се казва бавно. Тогава бих могъл да видя всичко.
— Вие не намирате състоянието му за ненормално, докторе? — госпожа Ханшоу бе притеснена и неуверена.
— Бих казал необичайно, но не ненормално. На него му харесва навън.
— Но как може да му харесва? Там е толкова мръсно, толкова неприятно.
— Това е въпрос на личен вкус. Преди сто години нашите предци повечето време са били навън. Смея да твърдя, че дори и днес има милиони африканци, които никога не са виждали Врата.
— Но Ричард винаги е бил възпитаван да се държи така, както подобава на един благовъзпитан жител на Район А–3. — Госпожа Ханшоу не можа да овладее бурната си реакция. — Не като африканец или… или като онези, древните.
— Това вероятно е част от проблема, госпожо Ханшоу. Нещо го тегли непреодолимо навън, но в същото време той изпитва угризения, че върши нещо нередно. Срамува се да говори за това с вас или с учителката си. То го принуждава да се затваря в себе си. Последствията могат да се окажат опасни.
— Тогава как можем да го убедим да престане?
— Не се опитвайте. Старайте се по-скоро да направлявате нещата. В деня, когато Вратата ви се е повредила, той по принуда е излязъл навън, но там му е харесало. Така се е започнало. Използвал е придвижването до училището и обратно като извинение, за да изпита отново онова първо, вълнуващо преживяване. А сега си представете, че му позволявате да излиза навън в съботните и неделните дни за по два часа. Да допуснем, че в крайна сметка той осъзнава възможността да излиза, без да е необходимо да ходи където и да било. Не смятате ли, че тогава с желание ще използва Вратата, за да ходи на училище и да се връща оттам? И не мислите ли, че така ще престанат неприятностите, които сега има с учителката и вероятно със съучениците си?
— Но тогава положението все същото ли ще си остане? Така ли трябва да е? Никога повече ли няма да бъде нормален?
— Госпожо Ханшоу — доктор Слоун се изправи, — синът ви е толкова нормален, колкото би трябвало да бъде точно в този период. Сега той се наслаждава на радостта от забранения плод. Ако се съюзите с него и му покажете, че не възразявате, притегателната му сила ще намалее доста. Освен това той расте, ще започне да разбира какви очаквания и изисквания има обществото. Ще се научи да се съобразява с тях. И в крайна сметка у всеки от нас има по малко от характера на бунтаря, но той обикновено постепенно умира с възрастта, с умората. Освен ако не започнат да го потискат безразсъдно. Тогава той ще изгради много силна съпротива. Не го предизвиквайте. Ричард ще се оправи.