Госпожица Елизабет Робинс бе притеснена. Малкият Дик Ханшоу беше винаги в групата на добрите ученици. Стана й неприятно от това, че сега се налага да съобщава за него такива неща. И все пак, каза си учителката, постъпката му е наистина странна. Нека да поговори с майка му, а не с директора.
По време на сутрешните часове тя се измъкна набързо до видеофона, оставяйки дежурен един от учениците. Веднага след като набра номера, пред очите й изникна красивата, но някак си страховита глава на госпожа Ханшоу.
Госпожица Робинс се отдръпна изплашена, но вече бе прекалено късно за отстъпление, затова започна нерешително:
— Госпожо Ханшоу, аз съм госпожица Робинс — от притеснение последните й думи прозвучаха с възходяща интонация.
Госпожа Ханшоу я изгледа неразбиращо, а после запита:
— Учителката на Ричард ли? — нейното изречение също така завърши с възходяща интонация, но поради други причини.
— Точно така. Обаждам ви се, госпожо Ханшоу — младата жена пристъпи направо към същността, — за да ви кажа, че тази сутрин Дик пристигна много късно на училище.
— Наистина ли? Но това не е възможно. Аз го видях да излиза.
— Искате да кажете, че сте го видели да излиза през Вратата? — удиви се госпожица Робинс.
— Е, не — отговори бързо майката. — Нашата Врата временно бе повредена. Изпратих го у съседите и той използва тяхната Врата.
— Сигурна ли сте?
— Разбира се, че съм сигурна. Не бих ви лъгала.
— О, не, госпожо Ханшоу. Изобщо нямах предвид това. Исках да кажа дали сте сигурна, че е намерил пътя за съседите. Възможно е да се е заблудил.
— Каква нелепост. Ние имаме точни карти и аз съм сигурна, че Ричард знае разположението на всяка къща в Район А–3. Не поради някаква необходимост, разбира се — добави тя с подчертана гордост на човек, който знае задълженията си. — От значение са единствено кодовете.
Семейството на учителката винаги бе икономисвало безкомпромисно от употребата на собствената си Врата (заради високата цена на енергията тогава) и тя тичаше пеша по задълженията си, дори когато годините й напреднаха. Затова сега вътрешно възнегодува, гордостта й бе накърнена. Следващите си думи тя произнесе бавно и отчетливо:
— Е, опасявам се, госпожо Ханшоу, че Дик не е използвал Вратата на съседите ви. Той закъсня повече от един час за училище, а видът на еластичните му предпазители недвусмислено показваше, че е пребродил околността. Те бяха кални.
— Кални? — госпожа Ханшоу също наблегна на думата. — Какво каза той? Как се извини?
Госпожица Робинс не можеше да не усети поне малко радост от неудобството на другата жена:
— Изобщо не разговаря на тази тема. Да ви кажа честно, госпожо Ханшоу, той не изглежда добре. Затова ви се обадих. Допускам, че вие бихте пожелали да го заведете на лекар.
— Да не би да има температура? — тембърът на майката вече стигаше до писък.
— О, не. Нямам предвид физическо заболяване. Направиха ми впечатление неговото държание и погледът му. — Учителката се поколеба за миг, но после продължи, като се постара и думите, и интонацията да прозвучат колкото е възможно по-деликатно: — Помислих си, че би могъл да мине през един съвсем обичаен преглед, придружен от психотест…
Тя не успя да довърши мисълта си. Прекъсна я смразяващият глас на госпожа Ханшоу, който наподобяваше по-скоро ръмжене и само доброто възпитание не й позволяваше наистина да изръмжи:
— Да не би да намеквате, че Ричард е неврастеник?
— О, не, госпожо Ханшоу, но…
— Точно така ми прозвуча. Що за хрумване?! Той винаги е бил в отлично здраве. Аз ще му поставя въпроса, когато се прибере. Сигурна съм, че случаят има съвсем нормално обяснение, което той ще даде на мен.
Тук връзката неочаквано бе прекъсната. Госпожица Робинс се почувства наскърбена, тази ситуация я постави в невероятно глупаво положение. В края на краищата се постара единствено да помогне, да изпълни, според мнението й, задължението си към свой ученик.
След като отправи поглед към металния циферблат на часовника, побърза да се върне в класната стая. Наближаваше краят на учебния час. Предстоеше съчинение по английски език.
Но съзнанието й не бе изцяло погълнато от съчинението. Тя автоматично извикваше учениците да прочетат откъси от литературните си творби. От време на време записваше някои от тези откъси и ги пускаше през един малък озвучител, за да разберат учениците как би трябвало да четат на английски.
Механичният глас на озвучителя бе както винаги съвършен и не носеше белезите на определен характер. Понякога тя се чудеше дали е разумно да обучава децата на такава реч, която бе лишена от индивидуалност и наблягаше единствено на уеднаквеното произношение и на интонацията.