Днес обаче учителката не се замисли за това. Вниманието й бе насочено към Ричард Хашноу. Той седеше притихнал на мястото си, явно безразличен към обкръжението си. Беше вглъбен в себе си и съвсем не приличаше на онова момче, което тя познаваше. За нея бе ясно, че е преживял нещо необикновено тази сутрин. Значи с право се е обадила на майка му. Само дето вероятно не биваше да казва нищо за психотеста. И все пак той е нещо обичайно в днешно време. Всякакви хора си правят психологически изследвания. В това няма нищо срамно. Или поне не би трябвало да има.
Госпожица Робинс извика Ричард последен. Наложи се да повтори името му, преди той да отговори и да стане.
Основната тема на писмената работа днес беше: „Ако имахте възможност да пътувате с някое древно превозно средство, кое бихте си избрали и защо?“ Учителката даваше тази тема всеки семестър. Намираше я за подходяща, защото тя носеше усет към историята, подтикваше децата да мислят как са живели хората в миналите епохи.
Ричард Ханшоу започна тихо да чете, а учителката се заслуша внимателно.
— Ако имах възможност да си избера някое древно превозно срество — момчето произнесе думата „средство“ без „д“, — аз бих си избрал стратолайнер. Той пътува бавен, като всичките останали срества, но е чист. Понеже се движи из стратосферата, той трябва да бъде затворен отвсякъде, за да не се разболее човек. Ако е нощ, могат да се гледат добре звездите — така добре, както и от планетариум. Ако човек погледне надолу, ще види Земята като карта или ще види облаците… — до края на съчинението имаше още няколкостотин думи.
— Произнася се „среДства“, Ричард — поправи го учителката. — Ударението е на първата сричка. Недей да казваш „пътува бавен“ или „да се гледат добре“. Какво би казал класът?
Една малка група й отговори в хор, след което тя продължи:
— Точно така. А сега — каква е разликата между прилагателно и наречие? Кой може да ми каже?
Учебният час продължи в този дух. После дойде време за обяд. Някои ученици останаха, други си отидоха по домовете. Ричард остана. Госпожица Робинс забеляза присъствието му, защото той обикновено се прибираше.
Изниза се и следобедът, би последният звънец, а след него се разнесе врявата от гласовете на двайсет и петте момичета и момчета, примесена с едновременното тракане, трополене на вещите им, с шума от мудното подреждане на децата в редица.
— Бързо, бързо — плесна учителката с ръце. — Хайде, Зелда, застани на мястото си.
— Аз си изпуснах лентата — изпищя момичето, за да се оправдае.
— Ами вдигни я, вдигни я. Хайде, деца, подреждайте се по-живо, по-живо.
Тя натисна един бутон, който задвижи част от стената встрани и разкри сивата празнота на една голяма Врата. Но тази тук не бе от широко разпространения вид, който някои ученици използваха, за да се върнат вкъщи за обяд. Става дума за Врата, която беше последен модел на техниката, една от гордостите на това богато частно училище.
Освен че бе двойно по-широка от обикновения тип Врати, тя имаше голям и внушителен „автоматичен сериен откривател“, който настройваше Вратата за различните комбинации на автоматични интервали.
В началото на всеки семестър се налагаше госпожица Робипс да остава по един следобед с механика, за да регулират приспособлението според координатите на домовете на новите ученици. Но, слава богу, после то рядко се нуждаеше от внимание до края на срока.
Класът се нареди в редица по азбучен ред: първо — момичетата, после — момчетата. Вратата стана кадифеночерна, тогава Хестър Адамс размаха ръка:
— Довиж… — момичето се бе потопило в безпрогледния мрак, който отсече половината от думата, така ставаше почти винаги.
После Вратата стана сива, отново почерня и Тереза Кантрочи премина през нея. Сиво, черно — Зелда Карлович. Сиво, черно — Патриша Кумс. Сиво, черно — Сара Мей Евънс.
Редицата се топеше — Вратата поглъщаше децата едно по едно, разпращаше ги по домовете им. Разбира се, имаше и такива случаи, когато в необходимото време някоя майка забравяше да нагласи домашната Врата за режим на прием и тогава училищната Врата оставаше сива. След едноминутно изчакване тя автоматично преминаваше към следващата комбинация и останалият ученик трябваше да почака, докато всичките деца преминат. После едно телефонно обаждане до разсеяните родители оправяше нещата. Но тези случаи винаги се отразяваха зле на забравените деца. Особено много страдаха чувствителните, затова че в къщи не се сещат за тях. Госпожица Робинс винаги се стараеше да го внуши на родителите по време на посещенията си, но пак не минаваше и един семестър без такива случаи.