Вече бяха преминали всички момичета. Черната бездна погълна Джон Абрамович, след него Едуин Бърн…
Не ще и дума, имаше и други обърквания. Най-често някое дете заемаше мястото на друго. Въпреки зоркия поглед на учителката, те пак успяваха да го направят. Особено в началото на срока, когато все още не можеха да запомнят реда си. Така поне половин дузина деца се появяваха в чужди къщи. После, естествено, ги отпращаха обратно. Това винаги създаваше бъркотия. Докато грешката се оправи, минаваха дълги минути, а родителите винаги се сърдеха.
Госпожица Робинс изведнъж осъзна, че редицата не помръдва.
— Хайде, Самуел, минавай — подкани тя рязко момчето в началото на редицата. — Какво чакаш?
Самуел Джоунс запази безучастното изражение на лицето си:
— Не е моята комбинация, госпожице Робинс.
— А чия е тогава? — тя огледа нетърпеливо петте останали момчета в редицата. — Кой е напуснал мястото си?
— Дик Ханшоу, госпожице Робинс.
— Къде е той?
Сега отговори друго момче. Тонът му бе доста неприятен — самодоволният тон, който всички деца усвояват автоматично, щом трябва да съобщят на някои от възрастните за прегрешенията на своите приятели.
— Той излезе през аварийната врата, госпожице Робинс.
— Какво?
Училищната Врата премина към следващата комбинация. Дойде редът на Самуел Джоунс. Останалите го последваха един по един.
Учителката стоеше сама насред стаята. Пристъпи към аварийната врата, нейните размери бяха доста незначителни. Отваряше се ръчно и бе скрита зад една извивка на стената, за да не нарушава вида на стаята.
Госпожица Робинс открехна вратата. Знаеше, че служи и за бягство от сградата в случай на пожар. Едно съоръжение, което бе задължително по силата на някакъв архаичен закон. Той не взимаше под внимание съвременните методи за гасене на пожар. Всички обществени сгради ги използваха.
А навън нямаше нищо, освен… това същото навън. Слънчевата светлина бе груба и духаше прашен вятър.
Госпожица Робинс затвори вратата. Доволна бе, че се обади на госпожа Ханшоу. Изпълни задължението си. Сега повече от всякога беше ясно, че с Ричард нещо не е наред. Този път тя потисна порива си да позвъни по видеофона.
Този ден госпожа Ханшоу не отиде в Ню Йорк. Остана си вкъщи, преизпълнена с тревога и безумен гняв. Гневът й бе насочен към безочливата госпожица Робинс.
Около петнайсетина минути преди края на занятията в училище безпокойството я отведе до Вратата. От миналата година към нея бе монтирано автоматично приспособление, което я активираше за училищните координати в три без пет. То я задържаше в това положение, ако не бе пренастройвана ръчно, до пристигането на Ричард.
Госпожа Ханшоу стоеше в очакване, приковала поглед в мрачната сивота на Вратата. Защо ли неактивизираното силово поле не бе в някакъв друг цвят, по-свеж и по-весел?
Точно на секундата Вратата стана черна, но не последва нищо друго. Минаха няколко минути. Ричард закъсняваше. После закъснението стана голямо, а след време — страшно голямо.
Стана четири без петнайсет, майката бе вече обезумяла. При друго стечение на обстоятелствата би се обадила по видеофона в училището, но сега не можеше, не можеше. Не и след като онази учителка съзнателно бе хвърлила сянка върху психическото здраве на Ричард. Как можа да го направи?!
Госпожа Ханшоу крачеше неспокойно около Вратата, палеше цигара с вцепенени пръсти, а после я гасеше. А може би причина за закъснението е нещо съвсем безобидно? Или пък е трябвало по някакви причини момчето да остане в училище след часовете? Но то непременно щеше да я предупреди. Изведнъж я осени спасителна идея: Ричард знаеше, че тя възнамерява да ходи в Ню Йорк и би могъл да се върне късно вечерта…
Не, той непременно щеше да я предупреди. Защо се самозалъгва?
Гордостта й започна да се пречупва. Би трябвало да се обади в училището или дори (затвори очи и през стиснатите й клепачи се процедиха сълзи), дори в полицията.
А когато отвори очи, синът й стоеше пред нея, забил поглед в пода. По вида му се разбираше, че очаква отгоре му да се стовари страшен удар.
— Здравей, мамо.
Тревогата на госпожа Ханшоу моментално отстъпи място на гнева:
— Къде беше, Ричард? — Само на майките им е известно как става тази скорострелна промяна от едно състояние в съвършено друго. Но преди да успее да продължи тирадата си за безотговорните, неразумни синове и майките с разбити сърца, очите й най-после се отвориха за вида на стоящия пред нея виновник. — Ти си бил навън! — отекна ужасеният възглас на доскоро изплашената до смърт майка.