Выбрать главу

Игор Росоховатски

Какъв ще се завърнеш

1

Не, не думите я поразиха — дори не можеше да си ги спомни точно. Може би я запита защо плаче? Но гласът… Съвсем не звучеше като другите… Беше толкова ласкав, че тя заплака още по-силно. Сякаш през мокро стъкло забеляза неговата загрижена усмивка. Стори й се, че я бе виждала някога много отдавна. Но къде — не можеше да се досети…

— Обиди ли те някой?

Момичето поклати отрицателно глава и той побърза да добави:

— Не искам да се намесвам в твоите работи. Просто ми е скучно да се разхождам сам. Изведнъж гледам — идеш насреща, плачеш…

Момичето недоверчиво се усмихна. Мокрото стъкло пред очите му започна да се прояснява.

Спомни си думите на учителя: „Вита Лешчук, виновна си и трябва да се извиниш на Коля!“ Тогава тя упорито прехапа устни и замълча. „Е, в такъв случай няма да дойдеш на екскурзия. Ще поседиш у дома, ще поразмислиш.“ Но как може да обясни за какво става дума? Нали Вита Лешчук не е доносник!

Нека по-добре нея да накажат…

— Чуй ме, зная, че не ти си виновна, а Коля.

„Знае? Но откъде?“

— В други ден отлитам за Прага. За един ден. Нскаш ли да дойдеш с мен?

Момичето трепна и спря. Тъничка и лека, с меки и пухкави коси, тя толкова много приличаше на глухарче, че на човек му се искаше да я прикрие от вятъра.

„В други ден нашият клас отива в Прага, а мен няма да ме вземат…“

Вита вдигна глава и внимателно погледна непознатия. Беше висок, с несъразмерно широки рамене, надвиснали като каменни канари. Може би и затова малко се прегърбваше. На триъгълното му лице с мощно изпъкнало чело всичко изглеждаше ъгловато и рязко. Дори веждите напомняха остриетата на хокейни кънки. А очите му бяха добри и тревожни.

— Искаш ли малко да те изпратя? — И добави бързо: — Самичък ми е скучно.

Вита мълчеше и той отново заговори:

— Ще ти разкажа моята история. Може би ще пожелаеш да ми помогнеш…

На това момичето не можеше да устои.

— Добре, разказвайте.

Тръгна бавно напред, поглеждайки го покровителствено. Той крачеше до нея и се опитваше да влезе в ритъма на стъпките й.

— Знаеш ли, в Прага имам страшно много работа. За нищо на света няма да смогна да я свърша сам. Ако се съгласиш да дойдеш с мен и ми помогнеш поне за поръчката, която имам към фабриката за детски играчки, ще успея да се справя с всичко останало. Е, съгласна ли си?

— Трябва да поискам разрешение от мама и баба — отвърна Вита.

Кой знае защо, непознатият се зарадва.

— Разбира се. Да побързаме!

— До дома е вече близо.

Тя започна да изпитва такова доверие към своя спътник, че при ескалатора дори му подаде ръка. Тук беше много оживено. Непознатият така силно я стисна, че момичето извика от болка.

— Извини ме, Вита.

„Откъде знае името ми? Защо не говори нищо за себе си? Как се казва?“

— Май е време да се представя — тутакси произнесе той. — Казвам се Валерий Павлович. Професия — биофизик. Сега съм в отпуска, но тя скоро свършва.

Пътуваха известно време мълчаливо. Всеки път, когато преминаваха от ескалатор на ескалатор, Валерий Павлович улавяше Вита за ръката. Неговите пръсти бяха горещи и сухи, като че беше болен и имаше висока температура. Когато стигнаха пред Витиния дом и вратата автоматически се отвори, Валерий Павлович за миг се задържа на прага, сякаш не се решаваше да влезе…

2

Посрещна ги майката на Вита — дребна, кръглолика, с коса като на дъщеря си — червеникава и пухкава. Погледна изумено непознатия:

— О, имаме гости!

Вгледа се внимателно във Валерий Павлович. Стори й се, че го е виждала някъде. И то неведнъж. Но къде? Кога?

— Ксана Вадимовна — представи се тя.

— Валерий Павлович — каза непознатият и бързо сведе очи.

„Къде ли съм го виждала?“ — мъчеше се да си спомни жената. Отначало помисли, че е някой от колегите на мъжа й. Но тогава трябваше да го помни, както помнеше всички, които имаха някакво отношение към Антон, към нейния Ант. Опита се да разрови паметта си, но не постигна нищо. Когато се успокои, паметта й сама, както водата сламката, изтласка на повърхността спомена: Фоайе на театър. Изложба от картини на млади художници. Тя дърпа мъжа си за ръката: „Ант, да вървим! Удари третият звънец!“ А той се взира в картината, нарисувана с пеещи бои. От тъмнината изплуваше лице със заострени черти, яростно устремено напред. Тогава Ант каза: „Ето, такъв искам да бъда!“ Жена му незабелязано погледна неговото добро и пълно лице с леко щръкнала устна. Усмихна се в себе си. „Хлапе!“ А ето, сега пред себе си виждаше същия този портрет, но оживял.

„Може би художникът е рисувал именно този човек? Невероятно…“