С тревога помисли за Вита. Можеше ли да я пусне заедно с този?… Обърна се към снаха си и в гласа й се промъкваше раздразнение:
— Нима не се досети, че това е синтезиран човек, сихом. Струва ми се, че така ги наричаха. Нали неотдавна ги показваха по телевизията. Казваха, че това е „първата крачка в бъдещето на човечеството, велик експеримент“ и още най-различни неща…
Ксана Вадимовна се ядоса, че не е успяла веднага да се досети. Това могъщо чело, тези рамене — канари, в които навярно са скрити някакви допълнителни органи. Човек, синтезиран в лаборатория! Свръхчовек по своите възможности. Все пак, както тогава, така и сега, тя възприемаше сихома по-скоро като машина, отколкото като човек. Беше чела някъде, че тези предразсъдъци са сродни с расистките, че това е глупаво човешко високомерие. С ума си го разбираше, но със сърцето си не можеше да го приеме. Възмущаваше се, когато чу, че много от първите сихоми ще станат лекари. Мислеше: „Кой ли човек ще се съгласи да го изследва сихом? Ами ако онзи реши, че слабото създание не е достойно за живот? Бедните сихоми — няма да им бъде толкова лесно да спечелят първите си пациенти …“
И изведнъж — сихом у тях на гости! Естествено, на него не му е нужна храна, нали той се зарежда от слънчеви батерии и от още някакви устройства, събира и съхранява енергията в органи акумулатори. Но какво търси тук?
Почувствува се не на себе си, когато си спомни: че той предложи на Вита да пътува с него в Прага. Може би е замислил да я изследва като някое опитно животинче?
— Вита никъде няма да ходи с него! — решително каза Ксана Вадимовна на свекърва си.
— Но какви основания имаме да не му се доверяваме? Ще обидим и момичето — отговори свекървата. В същото време мислеше: „Може би така е по-добре. Нали ненапразно в мен се появи предчувствие…“
— Все обичаш да възразяваш, мамо — с упрек проговори Ксана Вадимовна.
Майката не отвърна нищо. „Разбира се, за нас така ще е по-спокойно, но как ще кажем на Вита?“
Те се върнаха в столовата, все едно че нищо не се с случило.
Гостът им хвърли бърз поглед.
„Нима е забелязал нещо?“ — помисли възрастната жена и си спомни, че сихомът притежава телепатоусилватели. Той възприема и свободно „чете“ психологическото състояние на мозъка. Сихомите могат да се свързват помежду си на огромно разстояние един от друг с помощта на телепатията. Значи Валерий Павлович знае за какво са разговаряли и какво мислят. Но в такъв случай защо не им внушава мислите, необходими за осъществяването на неговия, замисъл?
Вече я нямаше предишната увереност в правилността на решението. Уплаши се: „Ами ако това съмнение й го внушава той?“ Погледна гостенина, очаквайки да срещне неговия недобър поглед. Беше готова да се хвърли в бой с всичката си страст и ожесточение. Но Валерий Павлович не гледаше нея, а Вита. Острите черти на лицето му, наподобяващи профила на пречупена пила, се бяха смекчили и загладили. И въпреки че около усмихващите се очи нямаше бръчици, лицето му съвсем не изглеждаше толкова странно.
Той гледаше момичето глухарче и му се усмихваше. И то отвръщаше с усмивка.
3
— Ти си вече голяма и трябва всичко сама да разбираш — започна Ксана Вадимовна почти веднага след тръгването на госта.
А Вита беше разбрала всичко.
Погледна умолително баба си, но тя бе обърнала глава към прозореца, давайки си вид, че внимателно разглежда нещо навън.
— Мамо! — с упрек възкликна Вита. — Защо не разрешаваш? С какво не ти хареса?
Ксана Вадимовна неволно се обърка:
— Той не е човек, момичето ми. Това е сихом. Помниш ли, показваха ги по телевизията?
— И какво от това? — попита момичето с такъв вид, сякаш го знаеше от преди, но не му бе обърнала внимание.
— Не е известно с каква цел те кани — опита се да обясни забраната си Ксана Вадимовна, но Вита от възмущение дори плесна с ръце:
— Мамо, не помниш ли? Разправях ти как някои наши момчета казват, че сихомите са опасни. Тогава ти ми обясни, че те повтарят думите на глупави и назадничави хора. А сега говориш съвсем друго…
„Тя дори почервеня от срам заради мене“ — помисли Ксана Вадимовна и потърси с поглед подкрепа от свекърва си.
Тя побърза да й се притече на помощ:
— И все пак, Вита, той не е човек. Не можем да проникнем в неговите замисли.
— Той е добър — убедено каза момичето. — И защо се нахвърляте върху него? Ако татко беше жив…
Устните й се свиха в плачлива гримаса, брадичката затрепери, но очите й гледаха предизвикателно.
Ксана Вадимовна неволно си спомни за картината, която така много бе харесал покойният й съпруг. А сега съществото, слязло сякаш от портрета, се хареса на дъщеря й. Случайно ли е това?