4
— С гравилет ли ще полетим? — запита Вита и побърза да добави: — Летяла съм с всички видове атмосферо-апарати, но с гравилет не съм.
— А на ръце носили ли са те? — попита Валерин Павлович.
Ресниците й трепнаха като крила на птица, готова да ллтне при най-малкия шум.
— Когато татко беше жив…
Преди още да чуе отговора, сихомът разбра, че е сбъркал, че й е причинил болка.
— Ще те отнеса до Прага на ръце — каза той.
— Добре — съгласи се Вита. Помисли отначало, че това е някаква игра, но после си спомни какво разказваше учителят за сихомите. Никога досега не бе помисляла, че някой друг освен баща й можеше да има такава силна и ласкава ръка.
Валерий Павлович внимателно повдигна момичето, сякаш вдигаше глухарче. Някъде иззад раменете му се появиха две струи, които обгърнаха него и Вита с прозрачна и еластична обвивка.
Момичето видя как зелената земя се отдалечава, как като ята жерави се носят срещу тях вериги от перести облаци. Представи си и как обикновено, когато е самичък, сихомът се врязва в облаците, а те го обвиват с такава хладна и бяла мъгла. Стана й жал за него: „Такъв могъщ и толкова самотен!“ Каза:
— Много, много ви благодаря! Без вас никога не бих могла да летя така.
Почувствува приятна топлина на главата си, сякаш някой я гали и разрошва косите й.
— Погледни надолу, Вита.
Под тях плуваха наниз от хълмове. Покриваше ги облак и изпод него се подаваха само тебеширените им върхове.
— Като в приказките! — възкликна момичето и по гласа й се разбираше, че винаги е готова за среща с чудеса.
— А в космоса бихте ли могли да летите така? — попита тя.
— Мога — отвърна сихомът.
— Какво още необикновено можете да правите?
Той се усмихна.
„Защо на възрастните понякога им е така трудно да отговарят на нашите въпроси? Навярно защото смятат, че всичко знаят“ — помисли си Вита и за да помогне на Валерий Павлович, попита:
— На дъното на морето също ли можете да се гмурнете?
— Да.
Той мислеше едновременно за момичето, за нейната майка и баба, за себе си, за онова, което му предстоеше да извърши:
. . . . . . . . . .
Нося я на ръцете си, но тя ми е нужна повече, отколкото аз на нея. Дори моите създатели не подозират колко много ще ми е необходима.
. . . . . . . . . .
На тях им беше най-трудно. Как се вълнуват сега, подозирайки ме в престъпни замисли. А им предстои да узнаят и истината. Ще могат ли да разберат всичко?
. . . . . . . . . .
Засилване не е необходимо. Скоростта възниква изведнъж, като светлинен лъч. Само така може да се премине бариерата.
. . . . . . . . . .
Хората винаги преминават границите. И дори самият факт, че живеят, е вече преодоляване на преградата. И че съумяха да ни създадат! Може би това е най-сериозното препятствие, което са преодолели досега. А ние занапред ще имаме своите прегради. Но на нас ни е по-леко, отколкото на тях, въпреки че се опитваме да им помогнем, да поемем част от техния товар върху плещите си. Те ни дадоха онова, от което самите са лишени — всемогъщество и безсмъртие. А ние на тях — само надежда. Ето и сега — момичето ми дава своята ласка и възторг, а аз какво ще й дам в замяна? И ще й бъде ли нужно?
Той не намираше отговор на тези свои въпроси. Отговорът трябваше да бъда даден от това момиче, щом нейната майка и баба не можаха да го сторят.
— Можете ли да преминете през времето? Учителят ни казваше… Знаете ли, аз също бих могла, ако имах такива органи. И най-напред бих се промъкнала в миналото, около четири години назад…
Той разбра, че момичето му поверяваше най-съкровената си тайна. Казваше неопределено — „около четири години“, но той знаеше, че това означава „точно преди четари години“. Тогава нейният баща беше още жив.
Сихомът почувствува, че вълнението му непрекъснато нараства и му пречи да мисли. Можеше да разшифрова състоянието си, да проследи всички отделни нюанси, слели се в един поток, мощен и недостъпен за обикновения човек, у когото линиите на връзките са стотици пъти по-малко и чувствата стотици пъти по-бедни. Такъв порив би го сломил както бурята пречупва сухото дърво. Но сихомът не разшифрова потока. Той включи стимулатора на волята и усети как страшният шепот в мозъка му затихва…
— Познайте какво е това!
Ръката на момичето сочеше надолу към зелените върхари на гората.
„Гора“ — искаше да отвърне той, но навреме улови загадъчния блясък в нейните очи и произнесе с полушепот:
— Звяр зелен — страшник.
Тя го погледна с възторжено удивление, сякаш искаше да каже: толкова сте досетлив, като че изобщо не сте възрастен. Много е интересно да се разговаря с вас. После попита: