Выбрать главу

— А той лош ли е?

— Не, само се преструва на такъв. Иначе е много добър.

— Вярно — потвърди тя и за първи път го погледна не покровителствено и не с възхищение, а просто така, както гледат на равен, на приятел.

— Виж, ето я и Прага на хоризонта.

Там, където сочеше, лежеше диамантена подкова. Блестяха новите райони на лабораториите. Когато долетяха по-близо, видяха, че подковата се състои от две части — земна и въздушна. Много от зданията на лабораториите плуваха в небето, издигнати над земята на разстояние от триста до петстотин метра. Имаше всякакви геометрични фигури — ромбове и кълба, кубове и триъгълници. Срещнаха и хора, прелитащи от лаборатория в лаборатория. Някой им махна с ръка и дълго гледа след тях.

Долу вече се беше разпростряла старата Прага, превърната в музей, с кулата на Староместкото кметство, с каменните дантели на катедралата в Храдчани. Сихомът и Вита се приземиха на площада, точно пред кметството.

— Сега ще удари старинният часовник и ще видиш апостолите — каза сихомът.

— Какво е това апостоли?

— Малки човечета, като кукли. Ще се покажат ето през онзи прозорец на кулата.

По настояване на Вита гледаха апостолите два пъти. След това пресякоха сънната Вълтава по Карловия мост.

Пред всяка статуя момичето спираше и накрая дойде до извода:

— Едно време са обичали куклите повече.

— Да — сериозно отговори сихомът. — Тогава възрастните също са играли с кукли.

Спряха пред знаменитата фабрика за играчки и сихомът каза:

— Докато разгледаш фабриката, аз ще свърша някои свои работи и ще се върна да те взема.

5

Сихомът се върна по-рано, отколкото предполагаше, въпреки че органичният часовник в мозъка му показваше, че изразходва времето си нерационално. Не направи опит да се оправдае пред себе си, тъй като знаеше, че не може да постъпи по друг начин. Мислеше за Вита, спомняше си как тя го разпитваше: „А можете ли?“… Във фабриката ще й предложат да си избере играчка. Той се досещаше каква ще бъде тя.

Роботът портиер го придружи до Главния конструктор на играчките — весел, строен човек, облечен в спортен костюм. Той седеше на малкото столче за посетители, а до неговото дълбоко старинно кресло стоеше Вита.

Сега сихомът я виждаше в профил — зачервена буза, облак от меки хвърчащи коси, любопитно око.

— Ето, вече дойдоха за мен — каза момичето на Главния конструктор, като видя сихома. Подаде му едната си ръка, а с другата притискаше към гърдите си пластмасова кутийка.

— Познайте какъв подарък съм си избрала — попита тя Валерий Павлович, като намигна заговорнически на Главния конструктор.

— Трудно ми е — отвърна сихомът и се опита да смръщи в размисъл чело, но това не му се удаде — кожата от пластмасов белтък не се сбръчкваше. — Може би ще ми помогнеш? — И без да дочака отговора на Вита, попита: — От старите ли избра, или от новите?

— От новите — отвърна тя, а очите й весело говореха: „Колко си хитър!“

— Машина или същество?

— Същество.

„Не съм сгрешил“ — помисли Валерий Павлович, спомняйки си за куклата сихом, новостта на Пражката фабрика. Тя можеше самичка да върви, пееше, изговаряше някои думи. В челото й бе монтиран малък прожектор, прикрит с регулираща клапа.

„Щом погледне куклата, тя ще си спомня за мен.“ Попита:

— Това същество прилича ли на мен?

— Малко — лукаво отговори момичето.

— Може би е кукла сихом? — бавно, сякаш размисляше, каза той.

— Ето, че не се досетихте!

Вита разтвори кутията. В нея лежаха две чешки кукли — татко Спейбъл и Хурвинек.

— Но нали ми каза, че играчката е от новите модели?

— Казах ви истината — татко Спейбъл свири, а Хурвинек танцува. Такива кукли преди не е имало.

Сихомът и Вита се сбогуваха с Главния конструктор. Излязоха от кабинета му и минаха през изложбената зала. Пред самия изход сихомът спря и попита Вита:

— Не искаш ли и онази кукла, за която ти говорех?

Момичето отрицателно поклати с глава.

— И няма да си спомняш за мен?

— Какво общо има с това куклата?

— Прилича на мен.

— Не — отвърна момичето. — Куклата си е кукла. А вие… вие сте си вие…

Тя заподскача към вратата.

— Не бързай толкова, Винтче, ще паднеш!

Момичето замря и се притисна до вратата. Не се решаваше да се обърне и да погледне сихома. Той каза „Винтче“. Но така я наричаше само един човек — татко й. Какво значи това?

Сихомът приближи до нея и сложи ръка на рамото й. Притисна я до себе си. Излязоха така прегърнати. Гигантът с огромните плещи и момичето глухарче. Въпросите се лутаха като пленени птици в главата на детето, но то не питаше нищо.