Маринко беше един от ония смилевчани, преуспели по широкия свят: роднина, кум или поне земляк, чийто адрес е добре да имаш в себе си, като тръгваш за Германия; у когото можеш ако закъсаш, да преспиш и да се нахраниш, както и да получиш компетентен съвет за всичко, засягащо немското трудово законодателство и закупуването на мерцедес втора ръка. Собственикът на автомивка „Кроатиен" и виден член на хърватската емигрантска общност, дребно мустакато човече, който по собствени признания „удушил като мръсно коте" удбаша, дошъл да го очисти, пристигна в Смилево с едничката си дъщеря Юлия. Пълничката и ошашавена Юлия говореше хърватски със силен немски акцент и имаше странни изблици — като този, когато се разплака, щом видя как леля й отсече с брадва на дръвника главата на кокошката, — тъй че всички я мислеха за малко слабоумна, но и най-язвителните бяха ужасно любезни с нея, както подобава да се държиш с човек, който има или ще наследи купчина пари.
Старият Маринко възнамеряваше да се върне завинаги в Смилево, най-вече за да намери на единствената си дъщеря почтен хърватски съпруг. Поне така твърдеше. Ужасяваше се от перспективата дъщеря му да се омъжи за някой русокос шваба.
— Че да ми вика зет ми фатер — обясняваше Маринко на посетителите в „Беванда", — а пък аз... аз... аз...
— Кво ще му направиш, а? — подпита го някой.
— Ще му еба милата мутер! — потръпна Маринко.
По-злобните коментираха под сурдинка, че Маринко не мисли само за щастието на Юлия и отбелязваха, че беше започнал да си боядисва косата, да носи шарени ризи, да се кичи с пръстени и да бибитка от колата на жените по улицата. Неподкупните смилевски съпруги плюеха отвратено след развратния емигрант, солидарни с покойната му жена, плахата и мълчалива Ива, за която никой не подозираше, че е болна, докато сиротната преди по-малко от половин година не предаде тихо Богу дух. Ала мъжете си траеха и подкрепяха Маринко. Защото освен че беше имотен, той беше и на голяма почит във висшите политически кръгове, довереник на много министри, заместник-министри, генерали и депутати, все стари авери от емиграцията, които неведнъж се бяха наливали за сметка на собственика на автомивка „Кроатиен" и после пияни бяха циврили на рамото му и изповядвали какви ли не простотии.
Политическото израстване на Маринко, неговата „борба за Хърватия", както обичаше да се изразява самият той, започна на Коледа през 1963 година, когато двадесет и шест годишният селски безделник запял необмислено в някаква компания: „Друже Тито, фиат ще ти купя, пък на Анте мерцедес ще даря”12. Заради въпросната песньовка посрещнал новата 1964 година на сламеника в окръжния затвор, не го спасило дори това, че с млад домашен петел, двадесет пресни яйца и голямо парче наденица в тогавашната милиция за него се застъпила горката му майка Анджелия.
- А бре, Андрия, кажи си правичката, и сам го знаеш що за стока е — жалвала се старицата на дебелия инспектор, докато върху линолеума на пода петелът се мъчел да се изскубне от връвта, стегнала краката му — отде ще ти купи той, пикльото му с пикльо, коли, кат няма пари даже за цигари.
Ала нищо не помогнало. Разбира се, Андрия прибрал и петела, и яйцата, и наденицата, а Маринко цели четиридесет дни остъргвал червясалия фасул от дъното на очуканата котелка и изпразвал червата си в металната кофа в ъгъла на килията. Но тъй като животът е като пасианс, в който понякога безнадеждно лошите карти най-неочаквано се отварят и подреждат, така и пропадналият дотогава живот на селския пройдоха придобил смисъл точно между плесенясалите стени на окръжния затвор. Целувката на съдбата в неговия случай воняла силно на ракия, лук и прогнили зъби. Даже самият Маринко вече не си спомняше името на стария крадец и криминален рецидивист, очакващ присъдата заради бог знае коя по ред кражба с взлом. Едва-що непоправимият бандит доброжелателно, като роден син го упътил какво да направи и към кого да се обърне за нелегално преминаване на границата, и само месец след излизането си от затвора Маринко вече бил в Австрия, а две седмици по-късно в Германия. Ала не се свързал с тамошните нашенци, дето разбивали златарски магазини, както го съветвал неговият съкилийник. Със страст, която трудно може да се обясни само с желание за трупане на пари, а по-скоро със самотата му сред хората, чийто език не разбирал, пък и със страха му пред непознатия свят, той се хвърлил да работи по шестнадесет часа на ден.