— Чуй го, бе! — ядоса се Маринко.
— Ми кво толкоз — оправдава се мъжът на сестра му, — само питам...
— Кво питаш бе? Простотии, туй питаш ти! — вилнее собственикът на автомивка „Кроатиен". — Как ти хрумна изобщо? Да напишат грешен адрес?! Грешен адрес?! Туй е мафията, тъпо магаре такова! Мафията, ей! Туй са сериозни хора, не някви си там аджамии!
— Извинявай! — заекна Анте.
— Ма кво ми се извиняваш?! Заизвинявал ми се той?!
— Маринко. Ей, Маринко — успокоява Брицо ситуацията,— айде, не се ядосвай.
— Ама как да не се ядосвам — възкликва обидено Маринко.
— Зарежи го сега туй — намесва се и Милан, — и разправяй нататък кво станало с италианеца.
Маринко помълча мрачно известно време, загледан в зет си с нечовешка омраза, пък после завъртя глава, плюна, изпсува нещо неразбираемо и продължи:
— Минал един месец, мафията пише, а семейството не отговаря. Вижда мафията, не става с добро. И праща четвърто писмо, а в него — ухо! Отрязали ухото на тузаря и го пратили на семейството му да видят, че няма шега. Казват им, ако не платите четири милиона марки — щото вече били вдишали мизата, — ще отиде на баща ви и другото ухо.
— Мамка му! — потресе се Брицо.
— Гледаш ли! — завъртя глава угрижено емигрантът. — Откъснали на човека ухото. И кво мислиш, че децата отвърнали на туй ли? Нищо подобно! Дреме им на оная работа!
— Че как ще се оставят да орезилят баща им? — прошепна потресено Милан.
— Как! Как! — повтаря Маринко и се засмива някак си печално и презрително едновременно. — Как ли? Ей тъй на! Не схващаш ли — ами че те едва чакали да се гьтне баща им, че да наследят парите. Мафията, дет се вика, им дошла дюшеш — на тях чак им било забавно да гръмнат баща им. Колкото по-рано, толкоз по-добре!
— Мамицата им мръснишка! — изпсува гневно Черния.
— Таквиз са, братко мой, нещата навън — скръбно обобщи Маринко. — Не му пука на никого за тебе, пък ако ще да си му кръвна рода!
— И кво стана с италианеца? — осмели се да попита Анте.
— Нищо — отвърна Маринко. — Нищо, кво да стане? След седмица мафията му отрязала и другото ухо и го пратила на неговите, и като те и тогаз не се обадили, вижда мафията — няма хляб в тая работа! Гръмнали човека, насекли го на парчета и го изпратили в един куфар на семейството му — като не ви трябва на вас, и на нас не ни е изтрябвал!
— Ебал съм му и живота! — заключи малодушно Милан.
Пета глава
в която, прости ми, Боже, енорийският пастор загива, а после все пак се оказва, че не е умрял, макар на него повече от всичко да му се иска да е мъртъв
Жега. В потрепващата мараня се усеща мирис на прах, на пот и на гозби. След обяда селският събор някак позаглъхна, омаломощи се, задряма. Някои от празнуващите даже съвсем заспаха, изтегнали се на одеяла, опнати на хладина, а техните най-близки ги гьделичкат в носа със сламчици. Други пък се опитват да заспят, но не могат — мъчат ги киселини. Подкрепят с минерална вода стомаха си да издържи в тежката битка с агнешкото и пресния лук, та в часа на голямата победа да се оригнат доволно с насълзени очи. Чуват се щурци, тлъсти черни мухи и сегиз-тогиз проточените припявания на най-упоритите или най-пияните.
Изведнъж в мирния и сит празничен следобед, когато над остатъците от диня, с която привършваше обядът, вече се водеха дълбокомислени политически дискусии, а от кухнята се чуваше потракването на съдове в мивката и се носеше аромат на кафе, когато сто и две годишният дядо Карло, най-старият смилевчанин, на когото даваха вино само на Свети Анте, се разплака по обичая си и замоли да му доведат първородния син Шимун, умрял на три годинки от испанската болест преди осем десетилетия, се чу писък. Като лятна буря, над ведрото Смилево изневиделица се спусна вестта за ужасно нещастие.
Дон Стипан загинал!
Дон Стипан загинал?! Дон Стипан?! Загинал?! Ама сигурни ли сте?! Кой каза?! Ама как така?! Къде?! „Исусе мой благи! Богородице блажена и чудотворна!", вайкат се и се кръстят ужасени жените. Зарязват съдовете в мивките и джезветата с кафе на котлоните, прекъсват дълбокомислените политически дискусии, утихват ганги и шиявици, пияните глави изтрезняват. Изведнъж целият живот в Смилево замря, цялото село за секунди се мобилизира около трагедията, сполетяла техния духовен пастир, и забърза любопитно към къщата на енорийския свещеник, където по думите на очевидци лежал мъртъв пасторът, проснат на каменния под като прегазена котка, главата на една страна, трупът — на друга; не пускайте наблизо децата и хора със слаби нерви.
Завчас неголемият двор с осмоъгълен бунар и дивно разлистено смокиново дърво се изпълни с народ, скупчил се около тялото, та не можеш да видиш какво става.