— Как е загинал? — питат тревожно новодошлите.
— Не е загинал — отговарят почти разочаровано ония, дето са по-наясно със състоянието на свещеника, — само си е изметнал крака.
— Изметнал си е крака ли?! Нищо повече?!
— И си е пукнал главата — добавя някой, сякаш да поправи впечатлението от нещастието, — кръвта му шурти като от тръба.
— Е, слава богу!
— Кво, слава богу!
— Ами рекох слава богу, че не е нещо по-лошо — обяснява първият, а ясно се вижда, че му е криво, сякаш някой му е отмъкнал под носа чинията с любимата манджа.
Странен народ са това смилевчани. Вестта за гибел в селото предизвика вълнение, сякаш се бе случило нещо хубаво и празнично, тъй като трагедиите тук така се и посрещат — с вълнение и тържественост. Възвишени и печални, на практика те са най-хубавото в живота на смилевчани. И наистина, никога тукашните хора не са толкова внимателни и добри, тъй отзивчиви и милосърдни както при нечия смърт: пред нейно лице се помиряват скарани роднини, забравят се крамоли и дела за земя, смъртта реабилитира дори лентяите и пияниците. А най-хубаво е, като се спомине лекар, свещеник, учител или поне инженер, някой виден и образован: тогава всички идват пременени, покашлят се изтежко в погребалната колона и авторитетно дърпат ушите на бъбривите хлапаци, които носят венците. А събере ли се повечко народ при изпращането на някой покойник, после всички казват: „Беше арно погребение".
Ала този път народът, склонен към ужаси, беше попрекалил: вместо пред лицето Господне душата на свещеника все още обитаваше добре познатото и само здравата натъртено и разцепено на тила тяло, което, заобиколено от загриженото паство, лежеше на земята и стенеше някак нечовешки.
— Меееееее... Меееееее — проблейва пастирът със слаб гласец.
— Дон Стипане... Дон Стипане, какво ти е? — прехвърчат въпроси.
— Меееееее... Меееееее...
— Дон Стипане, боли ли те? — пита някой, като натъртва на всяка дума, сякаш говори на глух.
— Мееееее... Мееееее...
— А къде те боли?
— Меееее... Мееееее... — само повтаря пострадалият свещеник и върти очи.
— Какво стана?
— Разправят, че паднал през прозореца.
— Боже, боже!? — чудят се хората, загледани във високия прозорец на банята, горе на втория етаж, мъничък като бойница на кула. Да е паднал през прозореца?! През онуй прозорче?!
Скупчени на местопроизшествието, смутено и някак уплашено поглеждат нагоре. Сега по-страшни от злополуката им се виждат обстоятелствата, които са я причинили. Това е голяма загадка за простия смилевски народ. Как въобще, Богородице блажена, му е дошло наум на свещеника да се покатери на толкова висок прозорец? И защо ли — това не би хрумнало и на дявола! — се е промъквал през отвор, през който едва би се промушила и котка?! След тези разсъждения сред смилевчани бавно пропълзява ужасяващото съмнение, че нещо страшно се случва с техния енорийски пастор.
Отпърво преди две седмици, като се оправдаваше с някаква тайнствена болест, свещеникът се скри вкъщи и прехвърли всичките си задължения на колегата си от съседната енория. Затвори се и не пускаше никого при себе си освен своята домакинка Ружица, а тя на свой ред мълчеше и скастряше всеки, който си пъхаше носа в личния живот на пастора. Знаеше се само, че за тези две седмици никакъв лекар не беше идвал при него, тъй че цялата история с болестта беше доста съмнителна. Днес дон Стипан най-сетне се появи на литургия, блед, изтощен и отнесен, току се изчервяваше като невеста, а по едно време сребърният потир, за щастие празен, падна от ръцете му и се тресна в каменния олтар. А сега и това! Какво става, за бога?
На Мате, по прякор Черния, веднага всичко му беше ясно, но не искаше да го разправя на всеослушание. Затова хвана под ръка Маринко Анджелиин, привика настрана Ико, Брицо и Милан и като сложи пръст на устни, ги предупреди да не разгласяват туй, дето се кани да им довери.
— Знаеш ли кво е станало? — прошепна поверително Черния, очевидно наясно със ситуацията.
— Кво?
— Мисля, че попът пак... — подхвана Мате, по прякор Черния, и надигна многозначително палец към устните си, като че ли искаше да каже, че дон Стипан...
— Пие? — прошепна ужасено Маринко Анджелиин.
Черния поклати тъжно глава.
— Ама как тъй, попът обича да си попийва ли? — объркано промълви неосведоменият собственик на автомивка „Кроатиен".
— Да си попийва?! — повтори Черния.
— Пие като невидян! — обясни Милан.
— Като смок! — подметна Брицо.
— Кат свиня! — потвърди Черния.
— Боже мой! — възкликна Маринко и бързо се прекръсти, сякаш искаше да прогони уроки от себе си.