Така дон Стипан, донякъде със съжаление, донякъде с презрение, отново бе провъзгласен сред част от паството си за пияница. Но сега за един от най-лошите, с които не можеш и чаша вино да изпиеш, защото това неговото е болест — за закоравял алкохолик, на когото вече и лекарите не могат да помогнат и пред чиято отчаяна страст повече никой не може да си затвори милостиво очите. Това, че истината беше малко по-различна и че, честно казано, в цялата работа дон Стипан бе невинен като агне, засега за беда на смилевския свещеник знаеха само той и неговият, тъй да се каже, работодател — всевиждащият и всемогъщ Бог.
Единствен Той знаеше как цели две седмици се измъчваше неговият верен слуга дон Стипан и сигурно бе страдал, докато го бе гледал така. Раздиран от страшното желание на своята слаба човешка плът, разпънат между две грешни страсти като Буридановото магаре между две купи сено, дон Стипан беше окаян като Лазар, унижен и ужасен от изкушението. И струва си да кажем, с ръка на сърцето, че откакто се видя насмукан с люта домашна гроздова и от ужас избухна в плач на кухненския под, не беше близвал алкохол. Нито капка! Още същия страшен следобед, треперещ като в треска, изля в мивката цялото пиене, което имаше у дома си, с молитви и ридания, сякаш погребваше най-милото си.
И добре, че го стори, защото малко след като бе вопиело за спасение, цялото му същество отново крещеше за ужасната отрова. Това беше нечовешка жажда, почти напомняща обсебеност от дявола, сякаш след дълги години на пост вампирът се бе събудил в своя ковчег, по-жаден от всякога. Селският пастор, и без това плах и несигурен по природа, напълно се побърка: цялото самоуважение, което бе градил с усилие, докато се лекуваше от алкохолизма, събираната с месеци смелост да застане отново пред паството си, без да се срамува, трудно придобитото самочувствие, че отново е чист и достоен пред Бога, призван да проповядва волята му в тази малка енория, всичко това се срина пред едно, всъщност наивно, съвсем дребно изкушение на Сатаната.
В онази нощ почти до зори се въртя в постелята, а когато най-сетне заспа, насън го измъчваха кошмарни видения на ухилени енориаши, които му се навираха в лицето и му предлагаха ракия, като кривяха злобно лица и тайно си смигаха един на друг. „Хайде, Стипане, пийни си!" „Давай, Стипе!"
„Наздраве, отче!"... гласовете се сливаха в необуздан кикот, в който нямаше нищо сърдечно, а само чиста жлъч и злорадство пред слабостта му. Зората го завари изтощен и плувнал в пот. Прохладната майска утрин с улисани птички в гъстите корони на кипарисите, мирисът на рохка пръст от току-що напоените градини и подвикванията на селяците, резкият звук на точилото, което се плъзгаше някъде по острието на косата, мученето на подранилия добитък, всичко те мамеше да скочиш пъргаво от постелята и да се наплискаш със студена вода, но дон Стипан се чувстваше такова нищожество, че му се струваше, че е най-добре да умре. Да го няма повече на този свят. Да се скрие от него, опетнен и жалък, под надгробната плоча.
Голям страх се беше промъкнал в душата му и знаеше, че би могъл, бързо и безболезнено, още същия час да се отърве от него само по един-единствен начин — като се напие отново. За нещастие, точно това бе причината за неговото безчестие. Така бедният свещеник се оказа в плен на страшен порочен кръг: от ужаса, който мигом щеше да го завладее, щом хората узнаеха, че има слабост към ракията, можеше да го избави само ракията. Най-накрая намери изход в усамотението на дълги и предани молитви към Бога. Така две седмици се кри от селото. Четиринадесет дни без никакъв контакт с външния свят, сякаш изпълняваше някакъв обет, той прекара в молитва, като укрепваше духа си с жития на светци.
И ето че дойде и Свети Анте. Всичко вървеше добре, дон Стипан отново се почувства уверен, готов да посрещне предизвикателствата на църковната служба в селската енория. Вярно, червеше се пред любопитните погледи, заекваше и ръцете му трепереха, докато сипваше вино на литургията — защото все пак в присъствието на епископа не можеше да използва ябълков сок, — но не направи, Боже, прости ми, никакъв сериозен пропуск или нарушение. Дори когато Татяна отново захвана да го мъчи.
През последните две седмици дон Стипан много мислеше за нея. Отначало бе изпълнен с грешен копнеж и гняв заради него, но с напредването на дните ставаше все по-снизходителен към лекомислената вдовица: с усмивка на уста си представяше как като истински добър пастир ще укори благо и ще върне в стадото заблудената овчица. Ала когато най-сетне се срещна с тъй наречената „овчица", осъзна какъв звяр е в действителност и как с най-голямо удоволствие би я нашибал до кръв. Защото какво правеше само тая змия, тоя Велзевул, тая блудница вавилонска, тая, тая.... Всеки път, щом на литургията — пред цяло село, и дори пред епископа! — погледът на дон Стипан се спреше на нея, на скамейката на третия ред, тя с умолителен израз на лицето притискаше до неприлично деколтираните си гърди малко панаирджийско сърчице!