От ужас го избиваше пот, избягваше погледа й, но това поганско изчадие, тая напаст така съсредоточено се взираше в него, тъй упорито го призоваваше към разврат с въпросното сърце и с целувките, които му изпращаше с едва доловимо помръдване на устните, че свещеникът не можеше да откъсне очи от нея. Точно както случайният минувач бива привлечен неудържимо от гледката на катастрофирал автомобил. Само с огромни усилия на волята успя да изкара литургията докрай и да не се посрами пред по-висшестоящия свещенослужител. После, когато следван от епископа, изричаше имената на миропомазаните, малко се посъвзе. Окуражи се още повече, след като неговият духовен наставник прегледа енорийските книжа и го похвали, че не е намерил в тях никакъв пропуск. След това обядваха и епископът си замина, а дон Стипан се оттегли доволен в стаята си на втория етаж. Целият свят отново бе мил и дружелюбен към него, животът пак имаше смисъл, където и да погледнеше, навсякъде възхитително му се разкриваше хармонията в Божиите помисли, сякаш злощастният епизод със змията и ябълката никога не се бе случвал. Така си мислеше дон Стипан, загледан печално в рояка врабчета, които, накацали на ореховия клон под прозореца, оживено обсъждаха нещо. От окото му ненадейно се откъсна едра сълза на облекчение и се търкулна по бузата му, когато...
— Дон Стипане — отекна изневиделица добре познат глас от приземието, като че ли долу, от ада, го викаха да потвърди резервацията си.
Пасторът изгуби ума и дума, обля го студена пот.
— Дон Стипане, де си? — подвикна отново вдовицата. Всичко се завъртя пред очите на свещеника.
— Дон Стипане, Татяна е! — продължи тя, май вече на стълбите.
Той взе да се тресе като епилептик.
— Дон Стипанееееее! — вика Татяна, сега вече съвсем близо, тук в коридора, пред вратата му.
Свещеникът се заозърта панически из стаята, а после, след като се поколеба няколко секунди дали да се скрие под леглото или в гардероба, или може би да застане зад вратата, защура се напред-назад из стаята като безглава кокошка и в миг на пълно умопомрачение прекрачи през прозореца. Хванал се внимателно за перваза, стъпи на широката десет сантиметра издатина върху стената, която опасваше къщата на височината на първия етаж. После преметна навън и другия крак и се притаи тук, долепен от външната страна до прозореца, впил конвулсивно пръсти в пукнатините между каменните плочи.
— Дон Стипане — извика Татяна и влезе в стаята.
В този миг на обезумелия свещеник му хрумна абсурдната мисъл, че безобразницата дори не беше почукала, преди да нахлуе в стаята му, и че на всяка цена трябва да я порицае за това.
— Дон Стипане — продължи да вика проклетата жена.
Пасторът погледна надолу и от височината му се зави свят.
— Дон Стипане!
Стори му се, че вдовицата е дошла по-близо. Сякаш се беше досетила, че е отвън, до прозореца. Пипнешком, като търсеше опора за ръцете си, той се придвижи по тясната издатина към ъгъла на сградата.
— Дон Стипанеееее! — викаше Татяна някъде отвътре.
А свещеникът вече се беше добрал до другата страна, до сенчестата част на къщата, и фиксираше изплашено островърхата украса на осмоъгълния кладенец. Сграбчи панически рамката на зелените жалузи на прозореца на банята.
— Дон Стипане! — викна отново Татяна сега вече съвсем близо.
Свещеникът реши да не бяга повече. Да се притаи тук до банята, пък натрапницата все някога ще си тръгне. Само през това време да не мине някой по улицата край къщата.
А Татяна, която дотогава беше обиколила всички стаи на втория етаж в търсене на своя любим, в този миг влезе в банята. Вътре беше тъмно и нещо странно дращеше край жалузите. Наистина странно!
„Кой дявол пък е туй" — промърмори озадачено вдовицата като на себе си. После се приближи до прозореца и решително, сякаш е господарката тук — защото донякъде се чувстваше така — отвори жалузите!
— Недей! Нееееее!!! — само успя да изкрещи дон Стипан.
И после тряс!
Смилевският енорийски свещеник се простря в цял ръст върху каменния плочник на двора и ето го сега, половин час по-късно, заобиколен от разтревоженото си паство, все още лежи и върти очи, и проблейва някак животински: