— Мееееее! Мееееееее!
— Дон Стипане — пита го някой, — добре ли си?
— Я се разкарай — вика му друг, — как ще е добре, виж в къв вид е!
— Меееее! Мееееее!
— Да викаме бърза помощ, а? — предлага трети от по-предприемчивите.
— Трябва да го откараме в бърза помощ. Щото ако я повикаме, няма да я дочакаш, брайно, и до довечера.
— Право си е.
— Мееееее! Мееееее!
— Ами айде тогаз, кой ще го откара?
— Аз мога, ама колата ми смърди на пилета.
— Пилета ли си купувал?
— Че как няма: еднодневни пилета по десет куни парчето!
— Бре, че къде туй!
— Айде бе, хора, стига сте дрънкали, давайте да караме попа при доктора.
— Аз бих могъл с моя мерцедес! — каза Маринко Анджелиин.
— А защо не аз в моето беемве — изпъчи се гордо Татяна.
Сякаш получил пристъп, при предложението на вдовицата свещеникът се съвзе и започна бясно да рита и да плюе с пламнали очи.
— Пу!... простена гневно. — Пу! Махай се!... Пу! Махай се!... Махай се, Сатана...
Насъбралите се смилевчани се спогледаха смутено, а Мате по прякор Черния отново направи знак на Ико, Брицо и Милан с изпънат палец към устните. Тримата му намигнаха многозначително.
Шеста глава
където става ясно, че Никола Тесла и Петар Прерадови са всъщност сърби, при което една Luscinia luscinia или, казано другояче, славей, побягва презглава
Беше в онази събота, когато на къщата на Маринко Анджелиин се изливаше последната бетонна плоча. Разбира се, това последна трябва да се приема съвсем условно, защото в Смилево никога не се знае кога на човек, дори с много по-скромно имуществено състояние от Маринковото, ще му хрумне да вдигне керемидите заедно с цялата покривна конструкция и да иззида още един кат. Така през последните десетина години в селото изникнаха доста ненужно грамадни кьщурища, издигнати от собствениците им само защото не знаеха какво друго да сторят с парите си, а къщата някак си открай време е изглеждала разумна инвестиция, пък била тя с четиринадесет стаи и гараж за средно голяма транспортна фирма.
Мъжете започнаха да се събират на строежа още призори, за да отметнат по-голямата част от работата в сутрешната хладина. Сгряваха се с кафе и ракия, още мудни и гуреливи от съня, и поглеждаха нагоре, чак към третия етаж, където трябваше да запълнят стотината квадратни метра с бетонна смес. Докато се съберат всички, собственикът на крана вече беше монтирал релсите, а Брицо и Милан бяха размотали до бетонобъркачката електрическия кабел и гумения маркуч за вода. Милан помъкна назад синия маркуч от половин цол, а краят в ръцете му се падна точно на височината на дюкяна на панталоните, което неминуемо предизвика безсрамни асоциации.
— Куме — подкача го развеселен Маринко, — кво ли щеше да е да ти е толчав, а?
— Щеше да можеш с кеф да се обесиш на него — отвръща разсъдливо Милан.
Всички са още криви и сънени, но само миг по-късно, след като първите лопати бял чакъл загракаха ритмично в бетонобъркачката, мъжете живнаха. Без предварителни уговорки плъзнаха по строежа.
Слънцето се е възвисило полека на небосклона, повърхността на загладения бетон расте като разточено тесто, а хората са смъкнали ризи и потници и постепенно са се умълчали. Шушненето на варта в бетонобъркачката, бръмченето на двигателя на крана, скърцането на осите на количките, потракването на желязната арматура, върху която се излива бетонната смес... всичко се е сляло в обща звукова стена, през която всеки чува само собственото си дишане. Изведнъж спираш да усещаш всяка умора или болка в мускулите и вече не те интересува колко си направил и колко още ти остава, не мислиш за нищо, може би само си повтаряш наум като заклинание припева на някоя песен, посветил се с цялото си същество на монотонния труд като на молитва.
Сякаш в някакъв хипнотичен транс всички бяха забравили за собствената си личност, сведени до своята малка функция в общия труд, тъй че поканата на Маринко за почивка почти ги стресна:
— Хора, стига, я сега да хапнем — рече стопанинът на къщата и мъжете спряха сепнато, взеха да се озъртат край себе си, всичко стихна, прекрасният божи свят отново заблестя пред очите им.
— Горе ще стъкмя едно апартаментче за Юлия, та да се разделим, като се омъжи — обясняваше собственикът на автомивка „Кроатиен", докато се тъпчеше с мортадела. — Нека детето само да си е сайбия, кво ще му се разпореждам аз, старецът.
Юлия не отвърна нищо на думите му. След като наслагаха храната на импровизираната маса от елови дъски, на която тук-там още се виждаха следи от втвърден бетон, двете с леля й Иванка застанаха малко пo-встрани и се заеха мълчаливо да наливат в чаши кафе от термоса.