Мъжете също мълчаха: и Брицо, и Ико, и Черния, и зетът на Маринко Анте, и Милан, за по-младите да не говорим.
Само Маринко приказваше и всички го слушаха внимателно, докато топяха в сол твърдо сварените яйца и нагъваха парчета пършут колкото лакът, като кимаха сериозно в знак на съгласие. Ико се пресегна към акациевата клонка, която се беше надвесила над масата, откъсна един трън и захвана да чисти с него зъбите си.
— Пък и на мене, да си кажа правичката, не ми достига пространство — обяснява емигрантът. — Не можеш да дишаш, брате мой, ако ти е тясно, камо ли да сместиш вътре и живот, и работа, и разните му там салтанати... — продължава горчиво Маринко, сякаш досега е живял в коптор. — На, да речем — добави, — как ще поминува някой кат мен без кабинет?!
— Без кабинет?! — слиса се Черния.
— Ами да!
— За бога, кви ще ги дириш в кабинет?! — зачуди се Черния, за когото работата, естествено, означава да си навън с някакъв инструмент в ръце.
— Кви ще ги дири ли, хе, хе, хе... — засмя се Брицо. — Гаче ли не знаеш кви?... Майко Божия, няма значки да събира, я. Ще си докара някоя невеста, нал тъй, Маринко?
— Бре, хора, не си бийте майтап с мене — ядосва се ужким емигрантът. — Лесно ви е на вас — рече вече сериозно той, докато гледаше единственото си дете как мълчаливо оставя отпреде му чашката с горещо кафе. — Лесно ви е да се майтапите... — въздъхна.
— Ка-фе? — попита Юлия Ико, а той в първия момент чак се стресна, тъй като девойката изговори кратичката дума като някоя глухоняма, произнасяща с усилие всяка сричка.
— Може, може!
— Ка-фе? — предложи Юлия и на Черния.
— Може.
— Ка-фе?
Един от младежите неволно прихна.
— Кво бе?! — кресна вбесено емигрантът. — Кво се хилиш?!
Младежът млъкна засрамено.
— Ами ти, ма — нахвърли се сега бащата върху своята щерка. — Как говориш?... Ка-фе... кафе — взе да я имитира Маринко, като кривеше отвратено устни. — Не се вика ка-фе, а кафе, разбра ли?! Кафе!... Я кажи — кафе...
— Ка-фе — рече Юлия.
— Марш, пичка ти майчина!
На всички им стана неловко, всеки е вперил поглед пред себе си или в земята, а Ико чак си разкървави венеца с тръна.
— Недей тъй, Маринко — осмели се да каже Анте, — остави детето.
— Ама как да го оставя, бе, зетко — отвърна разстроено Маринко. — Кво да го оставя... като родния си език не знае... Юлия, дъще — обърна се отново емигрантът към единственото си чедо, като взе парче пършут от масата. — Как му викат на туй?
Юлия се втренчи ужасено в месото; от страх сега забрави и онова, което знаеше. „Пършут, пършут" — шепне леля й зад гърба й, но момичето, напълно парализирано от страх, вече не чува нищо.
— Ти там да мълчиш! — кресна Маринко на сестра си. — Юлия, кво е туй?
А Юлия ни гък, ни мък, не може и дума да обели и едва се сдържа да не ревне.
— Я кажи на немски, ако ти е по-лесно — казва сега бащата провокативно и подигравателно — как се вика туй на немски?
— Schinken — изстреля непредпазливо Юлия.
— Schinken, а?! — прошепна Маринко с погнуса, разтеглил устни в страховита гримаса. — Schinken, значи — повтори със сатанинска наслада. — Schinken! — кресна извън себе си от ярост. — Марш!... Марш оттук, боклук такъв!... Марш!...
И като грабна един камък от земята, запрати го по дъщеря си, сякаш пъдеше чужда крава от нивата. А тя се отмести и стъклото на един от прозорците зад нея се пръсна като закъсняло предупреждение. От неудобство всички останаха като вкаменени, като придворните от „Спящата красавица", само Юлия захвърли таблата с джезвето и след миг вече тичаше, задавена от плач, като прескачаше каменните дувари и закачаше роклята си в къпиновите храсти.
Рядко и странно създание беше тази Юлия, особено ако я гледате от смилевска гледна точка. Мълчалива и все нещо замислена, отраснала в самотата на моминската си стаичка, в която баща й почти не беше стъпвал, в малкото килерче, което щеше да заприлича досущ на монашеска килия, ако се смъкнеше репродукцията на някаква разплакана хлапачка, както и дълбокомислените сентенции за любовта, изписани с многобройни заврънтулки върху разноцветна хартия и налепени по стените. Тук начинаещата фризьорка без професионален опит и мечтателка по природа бе прекарала по-голямата част от своя млад живот; двадесет години профучаха край нея, без изобщо да ги усети, докато четеше с мрачна наслада за съдбите на госпожиците, които върху пожълтялата хартия на евтините романи вехнеха от копнеж по любимия, гълтаха хапчета и си прерязваха вените. Беше толкова различна от всички тук, дори от практичния си баща, който не би си позволил даже да умре, ако не се налага, и сто на сто би се опитал да подкупи с няколко хиляди марки и самата смърт с косата, както някога наборната комисия. Тъй че да отложи някак си неприятното задължение, след като не може да бъде освидетелстван като негоден за умиране.