Възпитан в среда, в която мъжете не полагат особени грижи за децата си, а и какъвто си беше саможив, Маринко, ако трябва да сме честни, никога не бе разговарял сериозно с дъщеря си. И не само че майка й се грижеше за потребностите й без негова помощ, но и някак си излизаше, че на Маринко детето не му е твърде по сърце. Така че Иванка бе винаги като някакъв байпас, ако присъствието на бащата не можеше да се избегне, тя влизаше в ролята на стент графт, умилостивяващ техния домашен диктатор, който, изтегнал се на дивана, помръдваше изтръпналите си пръсти в найлонови чорапи и натискаше примирено копчето на дистанционното. Ала Иванка почина и Юлия се озова изплашена и сама пред тиранина.
Никога не се и опита да проникне в характера и логиката на този нетърпим диктатор и кавгаджия, още по-малко да му противоречи. Дори и сега беше само обидена и ядосана, но ни най-малко бунтовнически настроена, сякаш тормозът на баща й бе някаква вселенска присъда. Бедната плаха девойка се отнасяше към своя родител както африканските или амазонските племена към болест или наводнение: като към страшна и необяснима сила, чийто пристъп можеш или да изтърпиш, или да избягаш от него.
Тичаше през лозята, като тъпчеше нехайно сухата червеникава почва и се провираше между разлистените лозници, на които тихо набъбваха кисели зелени гроздове, после по нивите през стърнищата от детелина и през бостаните с кръгли тикви, жлътнали се като малки слънца. Пое безцелно в посока, обратна на селото, далеч от къщите, далеч от хората, които я плашеха с жестоката си безцеремонност, и в детинската си обида си пожелаваше да стигне до края на света, че да се метне оттам в бездънната пропаст и повече никога да не я видят на тоя свят, чийто език и обичаи не проумяваше, където режеха главите на кокошките, а на странния продавач, който бог знае защо говореше испански, не успяваше да обясни, че й трябват дамски превръзки, чак докато в разговора им — о, ужас! — не се намесиха двадесетината души от опашката, които чакаха комбито на пелтека Кузма с пресни сардели от Приморието.
Докато скиташе разплакана из полето и си представяше колко ще е хубаво да умре и всички горчиво да съжаляват, че я няма, и да се разкайват, че са били несправедливи към нея, навлезе в една горичка на края на някаква нива. Грамадните стволове на копривката, обрасли с бръшлян, затулваха небето. Юлия запретна пола, смъкна пликчета и клекна да чишка. Сети се с подсмърчане как всеки път безчувственият й баща повтаряше: „Нека плаче — по-малко ще пишка". „Лайно такова" — помисли си огорчено момичето. В този миг нещо я чукна по главата, отскочи и отлетя малко по-нататък в тревата.
Юлия се загледа учудено в него: кост... вероятно пилешка... още мазна... току-що оглозгана... с хрущял на единия край... Храс! — отскочи от темето й и втора кост и се присъедини към първата. Бутче, реши момичето, бутче заедно с горната му част, вдиша глава.
— Олелемайкомоямила — изохка Юлия.
— Пет! — предупреди я мъжът с мазно брадище, който седеше горе на клона и дъвчеше, взрян съсредоточено някъде в листака. Най-накрая преглътна залъка, сръбна от някаква бутилка, отри устни с ръкав и гърлено се обади: „Виид! Виид! Виид! Виид! Карр!... Виид! Виид! Виид! Карр!"
Несвикнала с хърватския, Юлия не разбра и дума от песента му, само зяпаше нагоре, забравила дори да си вдигне гащите.
— Северен славей — поясни шепнешком брадаткото - Luscinia luscinia, великолепен екземпляр... Тюид! Тюид! Тюид! Тюид! Къррр!... Тюид! Тюид! Тюид! Къррр!... Ех, мамка му! — ревна внезапно и Юлия се стресна.
— Отлетя — каза разочаровано мъжът и едва сега погледна по-внимателно момичето. — Ти чия си? — попита.
— На Маринко.
— Маринко чий?
— Маринко Анджелиин.
— Ааа, немкинята — кимна с разбиране брадаткото, помълча известно време, сякаш обмисляше нещо, и ревна отново, като за пореден път стресна фризьорката:
Дома бащин не напущай
подир вятъра не тичай:
свои има краят чужди,
не разбира твоите нужди
обич чужда свой обича''.15
От гръмовната му рецитация отекваше цялото поле и на втрещената Юлия й се стори, че сам Господ Бог — тъй като с рошавата си брада мъжът напомняше донякъде на Създателя — говори от небесата. Най-сетне замлъкна и се загледа в девойката.