— Петар Прерадович — заяви прочувствено. — Истински хърватин...
Юлия не отвърна нищо.
— ...всъщност сърбин — допълни многозначително непознатият. — Хърватин, пък сърбин... Можеш ли да си представиш: толкоз обичал Хърватия, че хич не му пречело, че е сърбин! На, виждаш ли, туй ценя аз! Да ми дойде сега тука отпреде, щях да му река: „Господин Прерадович, ти си православен, ама си човек! Дай ръка!...".
Юлия отново не каза нищо.
— Или, да речем — продължи брадатият, — Никола Тесла! Знаеш ли ти кой е Никола Тесла?
Юлия поклати отрицателно глава.
Никола Тесла си измайсторил весла.
Стигнал в Америката, изобретил електриката.
Избърбори усмихнато мъжът. Засмя се и Юлия, тъй като това с веслата и Америката й се видя много шантаво. В отговор брадаткото скочи на земята, клекна до нея и се тупна с ръка в гърдите.
— Ich — Станислав! — представи се той по тарзански на гостенката от дружеска Германия.
Гостенката от дружеска Германия отново се засмя, преизпълнила с цели двеста на сто нормата си за усмивки за двумесечния си престой в Смилево. А Станислав неочаквано се загледа в пликчетата, опънати между коленете й. Зяпа ги така известно време, а после видимо развълнуван, посегна да ги придърпа с ръка, за да ги разгледа по-добре. Юлия примря от страх, очите й се насълзиха.
— Кадънки — рече брадаткото, сочейки възбудено птичките, с които беше изрисувана памучната тъкан. — Кадънка, кардарина или щиглец, на латински Carduelis carduelis, много симпатична, пъргава, жива и умна птичка от семейство чинкови. Чувала ли си някога как пее кадънка?
Юлия, все още в шок, само поклати глава.
— Туй ти е Моцарт сред птиците! — подхвана мечтателно Станислав. — Запее ли кадънка, то е цяла опера, чат ли си! Като примамва женската, пее нещо като... като... като... Таквоз... — изправи се мъжът, отметна глава — застава ей тъй на клона и запява: Пюуук!... Пюуук!... Пюуук! — запиука Станислав.
— Пюуук! — пропя стеснително Юлия.
— Не, не тъй! Трябва малко да покачиш тона. Малко повече, схващаш ли: Пюуук!... Пюуук!
— Пюуук!... Пюуук! — повтори фризьорката.
— А! Точно тъй! — похвали я Станислав. — Пюуук!... Пюуук.
— Пюуук!... Пюуук!
— Пюуук!... Пюуук!
— Пюуук!... Пюуук!
—Пюуук!... Пюуук! — цвърчаха двамата на смени любовния зов на кадънката със зараждащата се убеденост, че онова, което е добро за кадънките, може да е от полза и за хората.
Седма глава
която се занимава с еманципираните млади жени и с други морални ексцентричности на съвременния свят
- Дон Стипане, никой няма да научи нищо — прошепна умолително Татяна.
Сумракьт постепенно изпълваше жилището на енорийския пастор, а лампата още не беше запалена. На тази граница между естествената и изкуствената светлина, на ничията земя между Всевишния и Томас Едисон, на стената зад свещеника от свети Анте се различаваше само бялата лилия, а в засенените кътчета на стаята очертанията на предметите ставаха все по-меки и размити, някак несигурни. Поне за вдовицата, която бе разкрила сърцето си и сега имаше чувството, че пропада в тъмнината, изгубила всяка опора. Защото дон Стипан, с лице, скрито в мрака, и длани, положени кротко на масата, загадъчно мълчеше и беше трудно да се определи дали мълчи, защото е доволен от чутото, или защото му е все едно. А може да е ядосан, питаше се Татяна отчаяно, напрегната да долови някаква реакция по лицето на селския свещеник.
Някъде до ръба на масата, вече трудно различима, бе подпряна патерицата, от която пасторът отвикваше лека-полека и която цял месец и половина бе влачил със себе си, откакто побягна от Татяна през прозореца на банята — поне тя така си обясняваше случилото се — и си изметна крака. Виждаше й се адски сладък с тази патерица. Можеше да го съзерцава до края на света как се подпира с мъка на нея; тъй безпомощно асиметричен будеше у вдовицата желание да го сложи да легне в постелята и да го храни с лъжичка, да бди над него, докато той изгаря в треска. Макар че бе трудно да се проумее защо някой с изкълчен крак би бълнувал трескаво.
Ала пасторът я отбягваше, на литургия вече не я поглеждаше или мрачно и с омраза я стрелваше с поглед. Когато веднъж понечи да го попита нещо, той само поклати глава, измърмори някакво неразбираемо извинение и закуцука нататък, сякаш го чакаше ужасно спешна работа. Неотдавна, и това беше смешно, Татяна поиска да го заговори на улицата, а той почти бегом тръгна да пресича, за да й се изплъзне, и какъвто си беше непохватен с тая патерица, за малко да го заполеса комбито на Кузма със сарделите. След тази случка на два пъти свещеникът съвсем открито показа, че не иска да си има работа с вдовицата, и без коментар прекъсваше връзката по телефона, щом отгатнеше, че тя се обажда.