Такъв упорит отказ Татяна можеше да си обясни само и единствено със следното: със страха на енорийския свещеник, че тя би могла да поиска публично признание, гражданско обвързване и в крайна сметка светото тайнство на брака за евентуалната им връзка. Ала това бе напълно погрешно, вдовицата скромно искаше от свещеника само любов, пък била тя забранена и скрита, и по-скоро щеше да я премълчи, отколкото да застраши с нея призванието му. Цялото това нещастно стечение на обстоятелствата, изпречили се досега между нея и духовника, Татяна възприемаше като глупаво и злополучно недоразумение, което до голяма степен бе причинила тя самата с лекомислената си нетактичност, тъй че днес се яви неочаквано при него, за да премахне ясно и недвусмислено всяко съмнение относно намеренията си.
— Дон Стипане, никой няма да научи нищо — рече тя, тръпнеща от надежда, а той мълча дълго и бездушно.
— Дон Стипане — повтори Татяна, сякаш вече не беше сигурна, че свещеникът е все още тук и че в мрака, от другата страна на масата, няма само празен стол и всичко не е просто един страшен, нереален кошмар, в който тя разговаря с призраци.
— Познавам те, Татяна — зачу се най-после приглушено някъде от тъмнината, — ако имаше нещо между нас, ти веднага щеше да разтръбиш на всички.
— Не, дон Стипане. Нямаше, кълна се — проплака жената.
— Щеше, знам те аз — повтори свещеникът и като че ли се усмихна леко.
— Нямаше, да пукна, ако лъжа!
— Не се кълни — предупреди я свещеникът.
— Нямаше — повтори сломено Татяна.
Дон Стипан отново замълча. Макар да го изрече необмислено и сам да се изненада от това, което излезе от устата му, усети невероятно превъзходство, когато каза на Татяна, че не й вярва, че ще мълчи. За секунда се почувства уверен и непоколебим, за един съвсем кратичък отрязък от време, толкова малък, че можеше и изобщо да не го е имало, тъй че със сигурност нямаше дори да го изповяда, откри в себе си демонична наслада от мисълта, че е по-силен във всичко от жалкото и унизено създание, което седеше в мрака от другата страна на масата. Но само миг по-късно го обзе ярост, странно студена, жестока и овладяна. Като някаква сладка болка беше тази негова ярост.
— Татяна — изрече с престорено уморен, решителен глас, усетил както никога досега цялата тежест на своя обет да се жертва за доброто на света, — Бог те е благословил, намери си партньор, а мен остави на мира.
— Дон Стипане — подхвана още веднъж Татяна.
— Стига с това „дон Стипане", ами си върви с мир. Ако ти потрябвам като пастир и свещеник, ела когато пожелаеш, но с такива дивотии, моля те, да не ми идваш никога вече — отсече неумолимо попът.
Насладата от духовното и болката, съвсем земна и човешка, се сливаха в душата му, тъй че не можеше да различи къде започва едното и къде свършва другото: страдаше съвсем по земному, но чувството на непоколебимо страдание бе тъй неземно красиво, че си струваше заради него да устои на всички предизвикателства на плътта. Усети се голям и силен, макар само за няколко минути, толкова уверен и предан на своето призвание. Гледаше спокойно как Татяна напуска тихо стаята.
Ала след като жената излезе и го остави сам с мислите му, без зрител, когото да удивлява с твърдостта си, изведнъж се почувства някак празен и тъп. И никакви убеждения, никаква вяра и надежда, нито всички светци и мистици на света не можеха да запълнят ужасната празнота. Седя така в мрака, без да знае колко, сиротен и сам, а после дойде Ружа да го повика за вечеря и светна мълчаливо лампата.
Татяна се чувстваше горе-долу по същия начин. След като излезе, тя дълго седя в колата пред къщата на свещеника, взряна в тъмния прозорец, а после запали двигателя и като не знаеше какво да стори със себе си, запрепуска бясно по улиците на селото, всяваща ужас в сърцата на жените, които, морни и опалени от слънцето, се връщаха от полето с тракторите, качени горе на ремаркетата, пълни със зелена царевична шума.
Такова нещо като независима млада жена, свещеният идеал на еманципираните женски списания, е напълно неприемливо за смилевския светоглед. Прилагателното „независима", което иначе е на особена почит тук и се изговаря тържествено в комбинация с Хърватска държава, във всички останали случаи е почти непознато и нито се използва, нито се забелязва отсъствието му в хармоничната селска хомогенност. На тукашния начин на живот е абсолютно чуждо някой да е независим и млад, тъй като по правило три или дори четири поколения живеят в общи домакинства, където мнозина вече са поели по пътя към пенсионирането, а така и не са открили сладостта от заповедническите крясъци. В крайна сметка фактът, че при такава ценностна система някой може да бъде а) независим, б) млад, че на това отгоре и с) жена, би накарал някой по-докачлив смилевски старец да си изяде мазната капа от яд.