— Сякаш не знаеш кой ще е — засмя се Татяна, като притисна безименния дълбоко в кафената утайка. Върна чашката на сестра си, а тя се загледа замислено в отпечатъка от пръста й.
— Има ли нещо за оня моичкия? — пита вдовицата, а Любица знае кой е нейният.
— Я чакай, чакай малко... — казва гледачката, — не го виждам... Обаче — Любица вдига глава и се усмихва лукаво — какво ще кажеш за Маринко Анджелиин?
— За оня, дето си дойде от Германия ли?
— Аха.
— Че какво за него?
— Разправят, че те заглеждал.
— Кой, Маринко Анджелиин ли? — учуди се Татяна. — Хер Маринко?!
— Тъй де.
— Може и тъй да е — каза сериозно вдовицата. — Има пари човекът, може да избира.
— Ама, сестро, ти будалкаш ли ме? — попита подозрително Любица. — Със сестра си се майтапиш, а?
— Че що да те будалкам — отговори твърдо Татяна. — Само ме учудва, че е избрал мен. Как не е хвърлил око на някоя седемнадесетгодишна манекенка?
— Не знам ти какво ще речеш — проточи замислено сестра й. — Бога ми, Маринко не ти е прилика, туй и от самолет се вижда. Ама и онуй с дон Стипан, Татяна, и то не го бива. Що ти е притрябвало да се набутваш с поп?
Татяна замълча. Скоро след смъртта на съпруга й мъжете взеха отново да я заглеждат, дори и ония, женените, задиряха я тайно или съвсем открито, взеха да пристигат в къщата й, понякога в доста съмнителни часове, да я питат трябва ли й нещо и ако й трябва, нека само каже, нареждаха, като я галеха многозначително по лакътя. „Ивице, жена ти знае ли де си?" — попита веднъж Татяна, а Ивица, не е важно чий, само се смееше.
— Татяна, обичаш ли да папкаш моркови? — току ще я закачи съвсем безсрамно някой. — Обичаш ли морков, а?
— А жена ти обича ли? — ще отвърне с контравъпрос Татяна.
— Слава богу, обича, че що не?
— А я ми кажи сега, чистиш ли й го или й го даваш тъй с пръстта?
Още докато го казва и вече съжалява, че го е изтърсила. Някога отдавна, още като момиче, харесваше подобни подмятания, кикотеше се весело и на морковите, и на краставиците, и на тиквичките, и на бананите, и на саламите и кифлите, ужасно я забавляваха всички закачки с гастрономически характер, както и ония зоологическите, и другите, инструменталните, и футболните, и ловно-рибарските, че и медицинските, и метеорологичните, и транспортните, и какви ли още не еротични асоциации, заради които понякога се питаш как някои хора успяват да свършат и най-простото действие като например да затегнат разхлабена гайка с френски ключ, без моментално да се надървят.
Тези неща вече не разсмиваха Татяна, струваха й се предвидими, дори гадни, и макар че на мнозина в селото им бе трудно да го повярват, живееше целомъдрено, отхвърляше решително всички мъжки домогвания и не съжаляваше за никого. Вече не желаеше недодялан селяндур, какъвто, мир на праха му, беше и покойният й съпруг. И не само заради голямото наследство, смяташе, че има право да очаква този път любовта й да е някак по-чиста и възвишена, пък била тя безсмислена, безнадеждна и „що ти е притрябвало туй, Татяна?", какъвто беше случаят с нейния синеок смилевски пастор. Само добрата Люба знаеше колко искрено и предано обича тя глуповатия поп и какъв безплоден копнеж таеше в себе си устатата опърничава вдовица. Понякога нощем жегата така я измъчваше, че не можеше да заспи и тогава, като си помислеше за дон Стипан, в гърдите я пронизваше истинска болка.
И само в сънищата... Хм!... Имаше един доста странен сън, който я спохождаше сравнително често. Дон Стипан стои в одеждите за литургия, а Татяна се приближава до него, докосва лицето му, прокарва ръка по гърдите му, после коленичи и пъха ръка под дантелите и броката...
В онази нощ Татяна препускаше с БМВ-то си из село дълго и бясно, а после свърна в полето, като подскачаше по разнебитените селски друмища, през къпинаците и чуждите нивя. Спря някъде в самия край на полето, може би на цели десет километра от село, и седя дълго така, прехапала устни, с насълзени очи.
Осма глава
в която се налага хем да стиснеш, хем да пръднеш което, разбира се, съгласно принципа, известен в логиката като закон на изключеното трето, не cmaва
Внезапният порив на вятъра изду пердето, а в далечината присветна. Станислав се сепна, вдиша глава от пишещата машина марка „Унис", в която точно както в началото на вечерта продължаваше да стои готов за работа недокоснатият бял лист хартия. Мъжът погледна напрегнато в наелектризирания мрак, почувства се възвисен пред бурята, която като някаква нечиста сила се приближаваше от тъмнината, прокара нервно пръсти в косата и захапа черния си мустак, замисли се за миг с пръсти, застинали драматично над клавиатурата, а след това написа решително: ”Не можеш хем да стиснеш, хем да пръднеш".