Противно на радикалните си политически възгледи Станислав, наречен Гъзоръкия, беше простодушен, по детски любознателен и разпилян, до такава степен запленен от разноликостта на света, че вероятно би му се пръснало сърцето, ако му се наложеше да избере и до края на живота си да прави само едно нещо. Така чужд на всяка завършеност, накрая той съвсем естествено не успя да приключи нищо, продължаваше да живее без истинско препитание, неженен въпреки напредналите години, за сметка на вдовишката пенсия на горката си майка. Жестокото село, което от своя страна ни най-малко не бе очаровано от пъстротата на света, чисто и просто обясняваше, че Станислав е един лентяй, с ръце заврени в задника — оттам и прякорът му, — когото ще е най-добре да изриташ в гъза, та собственикът му да се постресне и да се захване с някоя мъжка работа. Гъзоръкия не се засягаше особено от тези подмятания, впрочем от селото не можеше и да очаква друго.
Докато съзерцаваше гъстите сребристи капки и издухваше дим в тъмната смилевска нощ, Станислав си спомни за малката немкиня, която срещна преди няколко дни в горичката под копривката, в чиито клони живееше боязливият екземпляр на северен славей, срещна я и днес в дюкяна при Мигел и разтърсен от съдбата на тази изгубена душица в чуждата и очевидно неблагосклонна среда, пожела да прегърне закрилнически малката сирота. Така си обясняваше своето чувство, почти непознато досега.
Та дойде Станислав в магазина и захвана да разглежда някакви бележници, докато на другия край на щанда стоеше Ивич — толкова пиян, че вече не помнеше кой крак му е в ортопедична обувка и кой здрав. И без друго ужасно противна персона, в подобни състояния инвалидът ставаше направо нетърпим, тъй че продавачът Йосип обмисляше дали да не грабне големия назъбен нож за хляб и да наръга безмилостно досадника. Но този път по чудо магазинерът бе все още спокоен, подпрян на рамката на вратата за склада суче мустачки, хладнокръвен точно като своя идол Мигел дел Роса от сериала „Рози за моята любима".
— Мигел, бъди човек, дай още една бира — заклева го Ивич.
— No, gringo! — отвръща безсърдечно Мигел.
— Viva Zapata!18 — опитва се да го умилостиви инвалидът.
— No!
— Viva Mexico! — не се предава Ивич.
— No!
— Я върви на майната си!
— Hombre, ти си пиян — рече високомерно продавачът.
— Виждаш ли ги тия мексиканци — оплака се Ивич на Станислав, обаче той не реагира. — Мигел — обърна се инвалидът отново към магазинера, — Мигел, кажи за бога, истина ли е, че вие, мексиканците, толкоз много пърдите, че нито един народ на света не може да се мери с вас?
— Cerdo sucio — отвърна Мигел презрително, което на испански ще рече „Свиньо мръсна!"
— Не помня кой ми разправяше — продължи Ивич, — че туй е от ония лютите подправки, дето ги ядат: кат пръднат, гаче ли стреля гаубица. И от някакъв червен фасул, дето дава най-силни пръдни...
— Un buеу — процеди Мигел, което значи:” Вол такъв!"
— Та ми вика моят познат, честен кръст, че кат пръднат е толкоз силно, че те вдига над земята. На, да пукна, ако лъжа! Пуф, и се изстрелват във въздуха кат ракета...
— Маймуно гадна — викна Йосип, наречен Мигел, който вече бе изразходвал всичките си обиди на испански, тъй като изданието на „Испански с транскрипция" бе доста оскъдно откъм подобни изрази.
— ... Пък един тъй се изпърдял — не се предава Ивич, — че изхвърчал в небето под облаците и повече от две години от него нямало ни вест, ни кост. Вече всички го били отписали, родата го прежалила, и не щеш ли, подир две години и кусур ей ти картичка! Грингото се обажда от Япония: „аз съм жив и здрав, казва, поздравете майка ми, ако е още жива".
В другия край на магазина Станислав тихичко се засмя, а Мигел вече беше на ръба на убийство по особено жесток и коварен начин, в пълно умопомрачение беше готов да го наръга безразборно сто пъти, когато в помещението влязоха Маринко Анджелиин и дъщеря му.
— Малка моя, зарад твоя буууус! — взе да припява още от вратата собственикът на автомивка „Кроатиен", щом зърна инвалида.