— Стръвно ме преследват кат същи Исуууууус! — поде доволно Ивич, знаменитият смилевски певец, а Мигел скочи панически да защити с тяло стъклото на хладилната витрина. Случи се преди време някакви клиенти да припяват ганги в дюкяна, от което дебелото стъкло на хладилната витрина се пръсна. Макар да е трудно да се повярва, че се бе счупило точно от пеенето, Мигел не беше склонен да рискува с тия неща.
— Кво ще пиеш? — попита Маринко Ивич.
— Мигел, дай една бира — подвикна инвалидът и се подсмихна лукаво.
Мигел извади с неохота бирата от хладилника и я трясна пред Ивич.
— На — каза — да се задавиш дано!
— Пюуук! — поздрави Юлия весело Станислав.
Маринко погледна слисано дъщеря си.
— Хей — измънка смутено Станислав. Вижда се, че му е неловко пред мъжете, дори и за човек, тотално компрометиран в селото като него, не е приятно да се разчуе, че имитира птици.
— Какво правиш? — пита го Юлия.
— Ами — отговаря Станислав, — търся сгоден бележник за хербарий.
— Що рече? — стресна се Маринко.
— За хербарий.
— Че кво е туй?
— Хербарий — повтори Гъзоръкия. — Слагат се цветя в някоя тетрадка и се притискат, докато изсъхнат.
— Цветя в тетрадка?! — ужаси се Маринко.
— Аха.
— Че за кво са ти?
— За малкия Юрица. Синът на Брицо — защитава се Станислав. — Има двойка по биология и за да се яви на поправителен, трябва да занесе хербарий.
— Хм, сухи цветя — процеди презрително Маринко. — Да му притисна аз в тетрадката сто марки, пък да видим тогаз дали малкият ще получи двойка.
Застанала с гръб към баща си, Юлия завъртя очи. Фризьорката без професионален опит, склонна да чете с мрачна наслада за съдбите на госпожиците, които върху пожълтялата хартия на евтините романи вехнат от копнеж по любимия, се извини с ням жест на Станислав и му даде да разбере, че и сама съзнава, че родителят й е за окайване, напълно безнадежден случай, материалист и пън без усет за красота. И беше толкова сладка, като завъртя очи, че Станислав нито тогава, нито сега в три часа сутринта, докато се взираше в мрака, където бурята постепенно утихваше, не можеше да се освести. Не беше той от мъжете, пред които момичетата завъртат всеки ден очи, къде ти, що се отнася до тънката част, въпреки годините си Гъзоръкия беше почти без опит. Преди доста време, макар не толкова отдавна, че да не го жегва и досега в гърдите, като се сети, обичаше една Диана, която, както тревожно често се случва с поетите, се омъжи за друг, в конкретния случай за месаря. Станислав дълго страда по нея, но най-накрая я забрави и право да си кажем, оттогава вече не мислеше за този — както обичаше да казва на майка си, колчем го запиташе защо не се жени — „аспект от живота". Съвсем се бе изхайлазил по тая част. Затова и толкова се развълнува от завъртането на очите и от това нейно радостно ,Чиик", щом го зърна, че и от луничките й... „Цялата е в лунички" — прошепна страстно Станислав, извън себе си от копнеж по милото лице и едновременно с това ужасен от чувството си.
Голям страх го тресеше, както напоследък признаваше и пред самия себе си. Но решаваше, че това е страх от промени, боязън пред загубата на момчешката независимост. Е, сега вече каквото — таквоз, каза си Станислав, каквото има да става — да става, не можеш хем да стиснеш, хем да пръднеш.
Това го подсети за етнографската му студия, която се беше закучила на първото изречение. Отиде до масата, извади листа от пишещата машина, смачка го и го хвърли. После угаси лампата и се изпъна в леглото, вперил поглед в тавана. Стаята неусетно преливаше от сини и виолетови нюанси в червено, съмваше се.
Девета глава
която разказва за футболната мафия и за това как отечеството остава без майки
Селото беше задрямало в горещия летен следобед, само бабите все още се кьореха по кухните с мухобойки в ръце, а зрелите черни черници падаха беззвучно в прахта. Искрица оживление дойде едва с началото на мача от регионалното първенство по футбол, където местната футболна надежда „Бойовник"19 реализира голяма победа от пет на един срещу клуба на съседното село. „Бойовник", бившият „Пролетер", и преди се радваше на блестящо начало на спортния сезон: с първите мачове, а понякога и през цялото есенно първенство заради неговите победи много агнета завършваха на шиш. Ала напролет вече по традиция следваха серия срамни поражения, които понякога така вбесяваха смилевчани, че веднъж, беше по-миналата година, играчите и ръководството, след като се върнаха от едно гостуване, където се представиха унизително зле, цели четири часа стояха затворени в автобуса насред село, ужасени от тълпата, която ги заплашваше със сърпове.