— Хак му е! — отсече жената и удари с длан по тезгяха.
— А вие какво мислите? — обърна се неочаквано тя към дон Стипан. — Как ми стои новата прическа?
— Моля — смути се пасторът.
— Как ми стои новата прическа? Малко я поскъсих, боядисах я и й метнах едно студено къдрене.
— Хубаво — отвърна сдържано дон Стипан.
— Аууу, чу ли! — възкликна жената, като се обърна към Мигел. — Каза, че ми стои хубаво!... Ама той не ти ли мяза малко на Хосе, по-малкия брат на Мигел, на оня, дето участва в конните надбягвания?
— Кой? — зачуди се Йосип.
— Ами че дон Стипан — посочи Татяна свещеника, който тутакси се изчерви. — Не ти ли мяза на Хосе?
— Знам ли — каза магазинерът, загледан замислено в пастора.
— Ама как не виждаш. Черна коса, сини очи, висок, импозантен... Същински Хосе!
„Същинският Хосе" беше пламнал в лицето като млада невеста и с най-голямо удоволствие би побягнал от дюкяна от срам. Боже опази да иска на това отгоре и пяна за бръснене, или още по-лошо, руло тоалетна хартия, за каквото всъщност бе дошъл. Цял късмет, че точно в този момент влезе дребна, сгърбена женица с голяма синина под окото и не рече ни „Добър ден", ни „Слава на Исуса", ами някак отсъстващо се приближи до тезгяха и тупна отгоре му черната пазарска торба, като почти подплаши народа в дюкяна.
— Шест студени бири и кутия „Опатия" — каза тихо и отсечено.
— Веднага — рече Йосип.
— Недо, какво ти е туй под окото? — полюбопитства Татяна.
— Ужили ме една оса — отвърна твърдо Недялка, после взе торбата, в която Мигел бе сложил бирите, и си излезе тихо като сянка.
— Мъжът й много я бие — зашепна Татяна поверително веднага, след като жената изчезна зад вратата. — Нерезът му с нерез, натряска се кат талпа, пък после я налага.
— Caramba!- прошепна ужасено Мигел.
— Мене моят, покойният, лека му пръст — продължи Татяна, — никогаш и с пръст не ме е докоснал. Тъй де, докосвал ме е, ама в друг смисъл — поправи се вдовицата, като хвърли многозначителен поглед на свещеника, чиято кръв отново се качи в главата. — За него жената беше светиня, туй го беше научил в Германия. Разправял ми е, че в Германия тия, дето бият жените си, отиват в затвора. Пази боже някой там да стори таквоз нещо.
— Ба! — съгласи се Ивич, който отново се беше изправил на тезгяха. — Там на жените им наливат акъл с ток!
— Я млъквай, мърльо, затваряй си плювалника! — сопна му се Татяна.
— Бре, бре, бре! — подкачи я инвалидът, но Татяна вече не го гледаше.
— Ама я кажи си правичката — захвана се тя отново за дон Стипан, — не ти ли прилича на Хосе?
— Ми сега като рече, май че го докарва на него — призна Мигел. — Има нещо. Най-вече около очите.
— Нали! — въодушеви се вдовицата. — Същински Хосе!
На „същинския Хосе" вече му идеше да ревне от срам, а Татяна, сякаш знаеше какво му е, открито го зяпаше и сякаш се подсмиваше. Мъжът на тази здрава, двадесет и осем годишна хубавица преди малко повече от две години падна от скелето при строежа на някакъв универсален магазин във Франкфурт право в басейна за гасене на вар и издъхна на мига. По една случайност нещастието стана само половин година, след като бе подписал в някаква забутана кръчма застрахователна полица „Живот" за един милион марки. Той горкият, понеже слабо поназнайваше немски, си мислеше, че подписва документи за разрешително за работа, а застрахователният агент се правеше на ударен и потриваше ръце при мисълта за комисионата. Така Татяна по една случайност и за ужас на своя свекър, свекърва и на двете си зълви се оказа осигурена до смъртта си, без от този брак, приключил така нещастно, да й остане дори едно дете. „Нейничкият не падна във варницата, ами в кацата с мед" — коментираха смилевчани. Ала младата вдовица не обръщаше много-много внимание на гнева на роднините и на селските одумки: грабна своя милион и се ухили дръзко в лицето на завистниците, както се смееше сега и на дон Стипан, владееща изцяло положението, тъй като той бе свикнал да разговаря с жените само през дървената решетка на изповедалнята. Впрочем провидението все пак беше на негова страна и отново му изпрати добра фея, този път в лицето на ниската и трътлеста гостилничарка Мила.
— Йосипе, имаш ли халби от половин литър — викна Мила още от вратата, защото и тя като сержантите от американските филми не знаеше да разговаря другояче освен с викане.
— Хайде, чао — сбогува се весело Татяна. — Чао, Хосе! – подхвърли на излизане на духовника.