От неудобство Юлия се загледа в сандалите си, а Станислав млъкна посрамено. Магаре, магаре, магаре, магаре, магаре, магаре, магаре... повтаряше си ядосано наум. И тъй вървят срещу червеното слънце, виснало над тъмните ридове, Юлия си мисли, че скоро трябва да се прибира вкъщи, а и той го знае, та и двамата са уплашени, че е време да се разделят, а любовната връзка, за която копнеят, не се е приближила и на йота до реализирането си. Мъжът мисли трескаво.
— Късно — казва тихо Юлия. — Nacht. Още малко и мрак.
— Чакай — сепна се Гъзоръкия, — чакай, не ти казах: написах стихотворение за теб! — Момичето го погледна изплашено. — Написах ти стихотворение... — повтори Станислав. — Стихотворение, само за теб.
Малката немкиня се спря и го погледна в очакване, а той я гледа ужасено, секундите се нижат и точно когато Юлия вече иска да си тръгне, Станислав прошепва страстно:
Не се предавай, Юлия,
Не се предавай на годините
на чужди преселения и навици
Защото стаята ти още топла е
От твоето присъствие
Приятно наредена, с редки вещи
Вкусът ти превъзхожда моя
От край време си се отличавала по хартията за писане и по подаръците...
декламираше унесено Гъзоръкия, с дрезгав глас, загледан томително в момичето пред себе си, буквално парализирано от желание.
Не се предавай, младост моя, не се предавай, Юлия
вопиеше разнежено Станислав,
Познанството ни дълго бе леляно
И тогаз случайно, с лютата ракия
и две-три думи, едва прикриващи желанието,
ти, с маниерите на дама и бузите на селянка...
И тук вече Юлия не издържа, сграбчи просълзена мъжа в прегръдките си и се притисна хлипаща до него. Започнаха неистово да се целуват и мачкат. Ослепели от страст дори не видяха колата, която в този момент мина край тях.
— Евала, майсторе! — подвикна на Гъзоръкия и развеселено наду клаксона Черния, който тъкмо се прибираше с по-големия си син от риболов. И заради тази случайна среща случката, с която през последните дни Станислав топлеше сърцето си, светият миг, в който той за първи път, почти на Христова възраст вкуси от насладата на споделената любов, беше унижавана и каляна сега тук, в гостилницата.
— Само да беше видял, драги ми Маринко — обърна се Черния отново към емигранта — как беше награбил малката: мисля, че на задника й останаха синини.
— А поне имаше ли задник? — полюбопитства Маринко.
— Ами таквоз — отвърна Черния, — имаше си бая.
— Ох — въздъхна сладострастно Маринко. — Тия най ги харесвам. Обичам ги кат са малко по-трътлести. Ти кво ще кажеш, а, момко? — обърна се емигрантът сега към Станислав. — По-кеф ли е кат са по-трътлести?
Станислав почервеня, измънка нещо неразбираемо и почти бегом изхвърча от гостилницата.
— Хе, хе! — засмя се весело Маринко. — Къв е тоя безподобен паун? — запита тримата на масата, след като Гъзоръкия се скри зад вратата.
— Остави го — отвърна му Черния, като се почука с пръст по слепоочието — тоя е местният, дето пише стихове.
— Стихове?! — повтори презрително емигрантът. — Е, да ми падне тая, дето я опъва тоя, жална й майка.
Черния се разкикоти гърлено, тъй искрено и от сърце, че емигрантът трябваше и той да се позасмее над шегата си.
— Тая си я биваше, а — каза той доволно, — а, Черни?
— Пусни попа — сръчка Брицо емигранта. — Пусни попа, той вече няма козове — повтори, като посочи съседа си по маса.
— Ебаси, повече няма да играя! — викна гневно Черния и хвърли картите.
Десета глава
която започва с теологически диспут за силиконовите гърди и завършва с нещо съвсем различно
Гъзоръкия и дон Стипан играеха шах в сянката под ореха пред дома на енорийския свещеник, върху сгъваема туристическа масичка. На дувара до тях стояха две чаши и кана с изстудена лимонада; беше почти четири, свещеникът се бе надигнал преди малко от следобедна дрямка и още бе леко замаян, дъбовите фигурки, защитавани от него, не можеха да го ангажират изцяло. За щастие Гъзоръкия е толкова жалък играч, неконцентриран и припрян, че тук няма какво толкова да се мисли. На смилевския духовник чак му е леко чудно как изобщо бе хрумнало на Станислав да играе шах с него. Когато малко след идването на дон Стипан на служба в селото Гъзоръкия за първи път цъфна с кутията шах под мишница, свещеникът дълго се извинява, че не се влага особено, пък и не е бог знае какъв играч, но Станислав настояваше, тъй че изиграха една партия, в която пасторът победи, както побеждаваше, съвсем небрежно и без всякакъв плам, и във всички останали — Гъзоръкия ги водеше старателно на отчет — сто шестдесет и седем партии, които я последваха. Цялата работа се беше превърнала в безсмислен навик, от който любезният и стеснителен свещеник не знаеше как да се отърве и в който, от друга страна, Гъзоръкия постоянстваше по съвсем непонятни причини, появяваше се всеки път ведър, потриващ оптимистично ръце, макар че досега за всичките сто шестдесет и седем пъти, всеки вторник следобед, не беше успял да изкопчи даже едно кирливо реми.