— От-лиии-чнооо! — измучава Кутлеша. — Направо отлично!
Брицо замига смирено с очета.
— Ех, деца мои — въздъхна министърът, — повече от трийсет години го мечтаем туй, нали тъй, Маринко?... Знаеш ли за кого се сетих тия дни? — обърна се той към стария си авер от емиграцията. — За оня Кралевич от Риека. Дали беше от Риека?
— Кой? — запита Маринко. — Не се сещам за кого говориш.
— За оня, дето плетеше пуловери.
— Хал хабер си нямам.
— Май беше от Риека — продължи министърът. — Та тоя Кралевич плетеше. Ама как само плетеше: пуловери, ръкавици, шапки, шалове, каквото си щеш. Чорапи?! Няма проблем, ще ти изплете и чорапи. Та седим във Франкфурт, както сме сега тук на масата, само че в гостилницата и си говорим за политика, мислим какво да предприемем, уговаряме се нещо... а тоя Кралевич не обелва и дума. Плете. И мълчи. Мълчи и плете. Върти си там иглите и хич не се меси в разговорите. Викаме си, ебати, човекът плете, кво толкоз, нека си плете, щом иска... Сещаш ли се, Маринко, беше изплел на Юкич един такъв червено-бяло-син пуловер с голям герб на гърдите?
— Аха, туй го помня! — казва Маринко.
— Прекрасен човек! — въздъхва министърът. — И плетеше наистина страхотно. Обаче... удбаш!
— Не думай! — сепна се Брицо.
— Да, да, скъпи мой — повтори разочаровано Кутлеша. — Удбаш! И знаеш ли как го разкрихме?
— Как?
— Та тоя Кралевич, както си плетеше, кълбото с вълна му се търкаляше долу на пода в гостилницата. И не щеш ли, по едно време някой от нас, вече не се сещам кой, му настъпи кълбото. Пък той, скъпи мой, се ядоса, и тъй в яда си, без да се усети изтърси: „Недей да ми тъпчеш вълната, бре37".
— Исусе!
— Недей да ми тъпчеш вълната, бре — повтори многозначително Кутлеша.
Маринко взе да търка очите си с длани и захълца, още малко и ще заридае с глас.
— Какво ти е, скъпи — пита го Райко.
— Нищо, нищо — отвръща Маринко почти през сълзи, — просто тъй, като заразправя... не знам... всичко ми се сви на топка...
— Няма нищо, скъпи — прегръща го съчувствено Кутлеша. — Няма нищо, куме, ще мине...
Отново се захванаха да ядат. Уханната смилевска вечер се спусна над тях, около жълтеникавата лампа се скупчиха пеперуди. В селото взеха да къпят децата преди лягане, а тук-там някой по-изморен вече е заспал с вестника в ръце и с очилата на носа. Животът замира, в шубраците може би все още ще шукне по някой заек, изплъзнал се като по чудо от местната ловна дружинка. Министър Кутлеша тъкмо задряма на масата с агнешката главичка в ръце. Анте, Иванка и Брицо се споглеждат учудени, само Маринко, който е наясно със ситуацията, се прави, че нищо не е станало. Генерал Ивица намигва тарикатски на Брицо и после се провиква:
— Терца до асо пика.
Министърът се сепна.
— Може — отговори той, помислил в съня си, че играе белот с министър-председателя.
Всички се разхилиха тихичко, а Райко Кутлеша малко се посмути.
— Господин генерале — намеси се Маринко, — как е в Загреб, може ли човек да насмогне на тамошната скъпотия?
— Може, справям се.
— А бива ли я генералската заплата, а?
— Горе-долу.
— Жената не мрънка, а?
— Не съм женен.
— А, че как тъй не сте женен! — учуди се емигрантът.
— И той кат наша Юлия — прибави Иванка тихо.
— Кво кат наша Юлия, ма?! — избухна Маринко. — Що се бъркаш, глупачке?! Каква връзка има господин генералът с наша Юлия?
— Маринко — успокоява го Кутлеша. — Маринко, по-кротко, сестра ти не мислеше нищо лошо.
— Ама кво не е мислила? Кво изобщо има да мисли?
— Маринко, ей, Маринко — подхвана го отново Кутлеша, — усмири се малко. Какво се наежи такъв. Какво толкоз рече жената? Ей ги двамата тук, и двамата млади, хубави, напети, що да не поизлязат малко да се позабавляват? За никаква женитба не иде реч, боже опази, каква ти женитба, ами просто тъй генерал Маркич, който вече от два дни е тук и взе да му доскучава, и слава богу, на кого няма да доскучае тука, тъй да поизлезе с Юлия, да се поразсее малко, дето се вика, да си почине от работата. Нали тъй, Ивице? — попита министърът по-младия Маркич, който изглеждаше леко смутен. — Що да не поизлезеш малко, да речем утре, с Юлия?
— С удоволствие — съгласи се с готовност Ивица.
— Ето, виждаш ли? — каза доволен министърът. — Пък ти веднага се палиш... Юлия, скъпа — обърна се Кутлеша към девойката, — ще зарадваш ли своя кум и ще поизлезеш ли малко с Ивица? Той е самотен тук, горкият, никого си няма, трябва му малко компания. Е, Юлия, мойто момиче, ще послушаш ли своя кум?
— Nuturlich — отговори с усмивка Юлия.