Выбрать главу

Маринко се сепна, задържа няколко мига смутения си поглед върху дъщеря си. След това лицето му грейна.

Осемнадесета глава

където един мъж за ужас на целомъдрената възрастна домакинка се приготвя за развратна среща с известна дама

На четиринадесети август многоброен народ от цяла средна Далмация се стича пешком на поклонение пред Чудотворната Богородица в Син. От по-далечните краища, с набожни псалми и молитвени броеници поклонниците тръгват още в следобедните часове. Има и деца, и старци, и инвалиди с патерици, а най-благочестивите вървят боси. Цялото това множество, в навечерието на празника Голяма Богородица извършва поклонение за здраве и късмет, защото Блажената Дева някога спасила по чудодеен начин Син от турските агаряни. Вярата в нейната чудотворна мощ не отслабва, макар че междувременно Турция доста се е променила.

Подобни еретични разсъждения не занимаваха дон Стипан. В цивилни дрехи и маратонки той предвождаше тълпата енориаши, които бодро и весело, с песента „Има една дълга пътека"38 на уста се бяха запътили в жегата в три следобед на поклонение. Около пет, след като бяха изминали десетина километра, ентусиазмът им взе значително да спада и първите окапаха. По-точно четирима от колоната поспряха уж да отдъхнат. След по-малко от половин час същите четирима бяха видени — или по-точно един се кълнеше, че ги видял, а друг не беше докрай сигурен, — да се присмиват на поклонниците и да вирят нос от автобуса на „Кикетранс", който отпраши към Син. Така в неразумния гняв, който спохожда често уморените люде, срещу отцепниците се посипаха тежки обиди, съвсем неподобаващи за един вярващ и поклонник, породиха се завист и разногласия. Някаква бабичка тръгна да протестира, че тя от шейсет и кусур години бъхти пеша като гламава, пък разните му господа се возят на автобуси. Пастирската мисия на дон Стипан бе подложена на тежко изпитание, все по-трудно му се удаваше да запази благост и спокойствие в сърцата на вярващите.

Скоро след като дон Стипан се отправи на поклонение, в двора на енорийската къща дойде Ивица.

— Мишко — попита замислено генералът своя шофьор. — Имаш ли си хоби?

— Моля?!

— Някакво хоби, нещо, дето обичаш да правиш, като си свободен, да ти се отпуснат нервите?

— Обичам да гледам телевизия.

— Ебаси, Мишко, туй не е хоби. Хоби е да вършиш нещо, разбираш ли? Какво правиш, като не правиш нищо?

— Нищо — отговори Мишко логично.

— Абе, мамицата ти — ядоса се Ивица, — ти си тъп кат овца. С теб изобщо не може да се говори нормално. Ами ето какво исках да те питам — продължи решително генералът, — сега е четири и петнайсет и ти си свободен до пет и половина. Какво ще правиш през тия час и петнайсет минути, докато не ми трябваш?

Прехапал устни, Мишко трескаво съобразяваше, втренчен в изплескания калник.

— Остави — каза генералът, докато излизаше от колата, — все тая! В пет и половина да си строен тук!

Татяна се среса и начерви устните си, после се приближи към огледалото и започна да си гримира очите. Правеше го съвсем машинално, съсредоточена върху нещо, което бе извън нея, сякаш в огледалото не бе тя самата. Накрая в един миг все пак срещна погледа си, опомни се коя е и си помисли, че няма защо да се гримира, че за онова, което се канеше да направи след малко, даже беше тъпо да е с грим. Избърса устните си с парче тоалетна хартия и го хвърли в тоалетната чиния. Водовъртежът от казанчето й се стори подходящ за драматичното емоционално решение, което й предстоеше. „Да даде Бог водата да те отнесе", помисли си тя, точно като в популярната песен39. После съвсем неестрадно добави: „Боклук!"

Нахлузи сандали и излезе от къщи. Въздъхна дълбоко с ръка върху ключалката на колата. Ръцете й леко трепереха. Все още не беше наясно какво щеше да каже на свещеника и защо се бе запътила към дома му в този пек. Знаеше какво няма да му каже: нямаше да го заклева да я обича и сега ужасно се срамуваше от своята слабост в деня, когато го молеше: „Дон Стипане, никой няма да научи". С това беше свършено, баста, повече няма да го моли никога за нищо. Вече не го и обича. Не. Чао, рагацо! Свърши се... Минало — бешело, попе. Да, тъй ще му каже днес: Минало — бешело! Боже, каква съм патка. Иде й да се нашамароса, като се сети как се измъчваше заради тъпия свещеник и си примираше пред свенливата му невинност, пък той, гадината, през цялото време да флиртува с друга.

Отначало смяташе да го убие. Снощи заспа усмихната при мисълта как ще влезе по средата на литургията, като в американските филми, с пистолет в ръка и с нахлузен на главата чорап с кръгли отвори за очите. Ще отиде с бързи крачки до олтара и ще стреля в изплашения свещеник, докато министрантите залягат на пода, а бабите ужасено пищят...