Докато се усети, те вече ще са далеч оттук. Още не знае къде точно. Може би в Сплит? Ще започне работа в някой фризьорски салон, после ще отвори и собствен. А Станислав ще пише. Биха могли да живеят съвсем прилично от неговите стихове, веднъж й беше говорил за това: ако всеки ден пише по пет стихотворения, а за него това не е никакъв проблем, и ако за всяко стихотворение получава поне по петдесет куни — това са си двеста и петдесет куни дневно — седем хиляди и петстотин куни месечно — осемдесет годишно. А за осемдесет хиляди вече може да се купи и нелош автомобил втора ръка, че и да остане даже.
С разумен и спестовен живот един ден ще си купят къща с италиански плочки, с картини по стените, с библиотека в хола и с рошав санбернар, изтегнал се на килима. Станислав, в копринен халат и по чехли, ще отпива коняк от чашата от тежък кристал, ще съзерцава замислено камината и тогава ще влезе тя, съвсем гола, и ще се любят огрени от червените огнени езичета и достигнала върха на блаженството, тя ще закрещи от щастие, а санбернарът ще вдигне учудено глава... Хм!... май все пак в такива интимни моменти е по-добре да изхвърлят кучето от стаята...
Така си мечтаеше Юлия, примряла, но щастлива, готова да посрещне едно бъдеще, съвсем различно от онова, което й бе отредено. Избавлението от бащиното робство сега й се струваше толкова лесно, че сама се чудеше на себе си защо не го бе направила много по-рано. После се обърна към своя герой и забеляза, че се е закопчал накриво. Беше разминал най-долното копче с цели две дупки и сега гледаше безпомощно неразгадаемата мистерия, поради която единият край на ризата му бе на нивото на пъпа.
— Станислав — укори го нежно любимата му и се зае да го разкопчава.
Татяна влетя вкъщи като фурия и взе да изхвърля от секцията в дневната: ютия на батерии, магнитна гривна, комплект за маникюр с изкуствени нокти в смарагдовозелено, дигитален будилник с радио, видеокасета Тайните на майстора по икебана, минипрахосмукачка за трохи, комплект ножове от най-фина иноксова стомана, антицелулитен масажор, чифт шофьорски ръкавици, анатомична възглавница, комикс по Новия завет, кутия чай за отслабване, платинена перука, спрей за освежаване на помещения с мирис на пъпеш, запалка с мраморна фигурка на Буда, барометър, лампа с оригинални японски гравюри, комикс по Стария завет, термофор, пепелник с образа на Богородица от Лурд...
„Ето го" — прошепна, когато най-накрая откри още неразопакован компактен фотоапарат за подводни снимки, „за незабравимите мигове от вашето летуване", а до изображенията на някакви екзотични риби от Южнокитайско море се мъдреше и каталог на търговско дружество „Мариана ООД" от Хърватска Костайница.
В този миг телефонът иззвъня.
— Татяна, аз съм.
— Кажи, како.
— Слушай — започна Люба, — грешно съм разбрала: не бил попът с оная малката на Маринко Аджелиин, ами...
— Ех, Любе. Тя е — прекъсна вдовицата сестра си.
— Какво тя?
— Дон Стипан обслужва малката — довърши горчиво Татяна. — Преди малко го чух с ушите си.
— Сериозно! — слиса се Люба.
— Да пукна, ако лъжа — закле се Татяна. — Ей сега в пет и половина ще се чакат в ресторанта при Поза.
— Изсра се на физиономията си! — обобщи сестрата.
—Таквоз лайно не си виждала — съгласи се Татяна. — Но знаеш ли, тъкмо взех фотоапарата и ще отида там да ги снимам като се целуват.
—Татяна, не се втелявай — каза Люба. — Пусни го тоя идиот да плува!... Татяна!... Татяна!... Татяна! — повтаряше напразно сестрата, защото линията вече беше прекъсната.
Деветнадесета глава
в която един разказва как се срещнал със свети Петър, а на друг му се привижда висш държавен служител
В глухите следобедни часове в ресторант „Копакабана" на магистралата в посока Сплит — Син едничкият посетител, някакъв оръфляк със син спортен сак на пода в краката си, седи на бара и пие коняк. Срещу него келнерът Борис оглежда чашите на светлината на прозореца, духва в стъклото и ги забърсва.
— И тъй — подхвърля безцелно Борис, — право от затвора, а?
— Аха — кимва оръфлякьт, — от затвора.
— Че за какво?
— Как за какво? — въздъхва типът. — Убих зета, ето за какво.
— Мъжа на дъщерята ли?
— А, не, на сестрата.
— Ох — въздъхва с облекчение келнерът. — Туй по се ядва... И защо го пречука, ако смея да попитам?
— Защото той първи ме уби — отговори просто мъжът.
— Ебати!
Оръфлякьт отпи уморено глътка коняк, загледа се в празното и замълча.
— Че как тъй първо той те уби, пък после ти него? — не се стърпя келнерът.