— Туй е дълга история, приятелю — рече най-накрая убиецът, без дори да погледне своя събеседник. — Дълга — повтори апатично. — Отначало — започна той тъжната си изповед, — зетът ме изтряска с един кол по главата, щото се скарахме за градината. Като ме удари, причерня ми пред очите и паднах. Тупнах кат зряла круша. Мъртъв. След някое време се събуждам, отварям очи, пък наоколо ми някаква мъгла. И не щеш ли, ей го свети Петър.
— Не думай! — слиса се келнерът. — Свети Петър!
— Тъй де, не рече, че е свети Петър, ама кой друг да е. Иде и носи една такава дебела книга под мишница. „Добър ден." „Добър ден." „Вие сте?" Аз рекох, че съм тоя и тоя, син на еди кой си, пък свети Петър прелиства онуй ми ти книжище и гледам, мръщи се. „Съжалявам — казва след някое време, — но за вас няма резервация..."
— Момент — прекъсва го Борис заради един клиент, който тъкмо влезе в заведението. — Почакай да го обслужа.
Взема тефтера и химикала и отива до масата в ъгъла, където се е настанил висок, мургав мъж към тридесетте.
— Добър ден, какво ще обичате?
— Чакам някого — отговори Ивица, — като дойде, ще вземем нещо за хапване.
— Няма проблем. А нещо за пиене, докато чакате?
— Имате ли наливна бира?... Дайте ми половин литър.
— Половин литър наливна — дадено!
— Та какво ти разправях — продължи бившият затворник на бара, — вика ми свети Петър: „За вас няма резервация".
— Мамка му?!
— Туй ще рече, че още не ми е дошло времето за умирачка — пояснява убиецът.
— Разбирам аз, не ми обяснявай — казва Борис. — И кво стана после?
— Ами нищо. Вика ми свети Петър: „Най-добре да се върнете отдето сте дошли".
— Да се върнеш отдето си дошъл ли?
— Аха... И тук аз отново заспивам. Будя се. И ей ме пак в градината.
— Е, човече Божи, щура работа — засмива се весело келнерът.
— Чакай малко — казва убиецът. — Чакай, още не съм свършил. Събуждам се аз, а над мене зетът Зденко плаче, та се къса...
— Само секунда, запомни докъде си — прекъсва го отново Борис, този път заради някаква жена с тъмни очила и с кърпа на главата, която седна на масата точно до мургавия клиент.
— Добър ден, какво ще обичате?
— Едно дълго кафе с мляко и натурален сок с много лед.
— Дълго кафе с мляко и сок с много лед — става!
— Събуждам се аз — продължи оръфлякът, — а над мене плаче зетът Зденко. Плаче, рони сълзи кат порой. А до него, още целия в кръв, оня кол, с който ме изтряска. Надигнах се аз, грабнах кола и връз него. Веднъж. Втори път. Трети... И бога ми, след туй повече не се вдиша.
— Уби ли го?
— Убих го — потвърди затворникът. — Ама и туй не е всичко... Нали се сещаш дето бях при свети Петър и той ми рече, че за мен няма резервация.
— Е, и?
— Е, та тогаз го попитах: „Айде, моля ти се, тъй и тъй съм дошъл, виж, ако не ти тежи, за кога има резервация моят зет, Зденко Дудук му е името, село Дудуци, последна пощенска станция Велики Грабовац. Пък свети Петър взе пак да прелиства книгата си, листи, листи... „Гледай ти — каза най-сетне — та той има резервация за след двадесет минути. А защо питате?" Пък аз: „А, нищо, ей тъй на, исках да съм сигурен...".
— Ебаси работата! — въздъхва келнерът. — Истина ли е туй?
— Живата истина, приятелю.
— Искаш ли да пийнеш още нещо — предлага Борис. — Аз черпя.
— Знам ли... — двоуми се убиецът. — Я дай още един коняк.
Долу в дъното на заведението Ивица взе да се върти нервно, защото вече е шест без десет, а Юлия още я няма. И жената на съседната маса също е неспокойна. Като че ли и тя чака някого, защото час по час оглежда заведението над високата саксия с изкуствено пълзящо растение. Ивица се чуди защо не си сваля тъмните очила. А и кърпата на главата й е доста съмнителна, защото навън е най-малко тридесет и пет градуса. Или чака някой женен, или тя самата е омъжена, или пък и едното, и другото, реши генералът. През това време жената извади от чантата си някакъв шарен пластмасов предмет и се зае да го оглежда. Ивица не успя да отгатне какво е.
— Хм! — прокашля се накрая. — Бога ми, такова оръжие още не съм виждал.
Татяна се обърна наежено към него.
— Фотоапарат — каза. — За снимане под вода — поясни.
— Хаха! — изхили се Ивица Маркич. — Че къде са ви тогаз маската и шнорхелът?
Татяна изфуча ядно и му обърна гръб. После й просветна, че въпросният шегаджия й е познат отнякъде и го погледна още веднъж. Ами да, срещна го преди два дни, но сега е в цивилни дрехи.
— А на вас? — рече подигравателно тя. — Къде ви е въжето?
— Въжето ли?
— Да — усмихна се загадъчно тя.
— Извинете, не ви разбирам...
Татяна си свали черните очила.
— Ааааа... Това сте вие — позна я и Ивица. — Все тъй ли — попита той жената — карате наоколо без гориво?