— Не може да се кара без гориво — отбеляза заядливо Татяна.
— Значи най-после го проумяхте, а?
— Ама че умник — обидено го сряза Татяна. Ивица се ухили тарикатски. Но и на нея й поразмина и все по-малко се ядосва на закачките му. Най-накрая не издържа и също му се усмихна. Спогледаха се. Хубав е, дявол да го вземе, помисли си вдовицата. Пък и страшно й прилича на някого, само че не може да се сети на кого.
— Чакате ли някого?
— Аз... такова... Да, чакам — смутолеви вдовицата. — А вие?
— Не — излъга Ивица. — Дойдох да хапна нещо набързо.
— Тъй значи... — проточи Татяна колкото да каже нещо.
Разговорът замря. Генералът взе да си играе с цигарената кутия, а вдовицата — да разглежда отново фотоапарата си. Виждаше се как нервността им се засилва.
— Само да ми падне тоя хубосник — рече най-накрая по-младият Маркич, — дето ви е вързал да го чакате.
— Само да ви падне... — повтори въпросително Татяна.
— Да ми беше подчинен — заяви генералът, — щях моментално да му заповядам да направи за наказание четиристотин лицеви опори.
— Брей, колко сте жесток! — сепна се вдовицата.
— И петстотин коремни преси! — допълни Ивица.
— Леле мале — възкликна Татяна ужким стресната от бездушието на генерала, — ще вземе да се сецне!
— Хак му е! — отсече шевно генералът. — Да остави такава жена да чака... Госпожице, ще ми разрешите ли да ви поканя на своята маса?
— Не, благодаря — каза твърдо Татяна.
— Извинете... — смути се Ивица.
— Само ако вие дойдете на моята! — допълни вдовицата.
— Знаех си — каза доволно келнерът на бара. — Знаех си още щом ги зърнах. Виждаш ли ония двамата там в ъгъла — посочи той на убиеца, който се беше срещнал със свети Петър и беше останал жив. — Не се обръщай, опитай се да ги видиш там, в огледалото зад гърба ми... Видя ли ги? Тия са любовници. Как разбрах ли? Практика, ебати. Дойдоха поотделно: първо той, подире тя. Тя имаше даже черни очила и шал на главата да не я познае някой. Дойдоха и се настаниха всеки на своята маса и едва като видяха, че е чисто, седнаха заедно. А сега, залагам главата си, че ще си поръчат нещо за ядене.
И наистина в същия момент там, в дъното на заведението Ивица вдиша ръка да повика келнера.
— Кво ти казах! — изпъчи се победоносно Борис и отново грабна тефтера и химикалката.
— Какво ще обичате?
— Нещо за ядене?
— Няма проблем. От готовите или някой специалитет?
— Ами не знам — каза Ивица. — Може ли да ни препоръчате нещо?
— Имаме страхотна домашна наденица на скара... Ще хапне ли госпожата една наденица? — попита дръзко келнерът.
Татяна се сепна леко.
— Госпожата не иска наденица — отсече решително генералът.
Татяна му се усмихна благодарно, щастлива, че ето, има и мъже, които не обичат тъпи подмятания за наденици, краставици, банани...
— Днес е Богородичен пост — поясни Ивица.
Маринко Аджелиин и министър Кутлеша паркираха малко по-далеч да не ги види някой и се запромъкваха към ресторанта през камънаци и шубраци, като се подхилваха на детинското си хрумване.
— Ебаси щурака — възкликна Маринко, — кво ли още ще измислиш.
— Луд съм за връзване, а? — каза министърът.
— Луд не, ами — потвърждава Маринко.
— Слушай сега — учи го Кутлеша, — ще им чукнем на прозореца и ще се скрием.
— Хи, хи, хи, хи — хихика Маринко Анджелиин.
Приведени като командоси, припнаха десетината метра от открития паркинг, посипан с чакъл, и приклекнаха под прозореца на „Копакабана". Маринко диша тежко. Кутлеша наднича предпазливо.
— Виждаш ли ги?
— Чакай малко... А, ей ги там, в ъгъла!
— В ъгъла — подхилква се Маринко.
— Оттук я виждам само в гръб. Дай да минем откъм долната страна!
Обикалят приведени ресторанта, сподирени от учудения поглед на едно агне, което стои вързано за младото дръвче малко по-встрани.
— Райко! — шепне Маринко и сръчква с лакът приятеля си. — Райко, виж!
— Агне! — прошепва разнежено Райко. Надига се до прозореца и наднича вътре, на по-малко от метър от Татяна и Ивица, които с лъснали от мазнина брадички се угощават с речни раци. Ухилен, прехапал език от възбуда, Кутлеша почуква кратко два пъти. Двамата се оглеждат стреснато. Министърът бързо се скрива.
— Какво беше това? — попита Татяна.
— Не знам — отговори Ивица. — Стори ми се, че видях министъра на отбраната.
Татяна не каза нищо. Само погледна подозрително бирата на Ивица.
— Маринко! — прошепна ужасено Кутлеша долу под прозореца. — Маринко, онази там горе не е твойта.
— Как тъй не е мойта?
— Седи с някаква друга жена.
— Как с друга, света Богородице?! Де е Юлия?! — пита побеснял Маринко и се надига да надзърне и той през прозореца.