— Недей — спира го министърът, — ще ни видят.
Маринко го послуша и отново приклекна.
— Ами де е Юлия? — попита малко по-спокойно. — Де е?
— повтори. После му просветна. — Тя хич не е и мислила да идва — каза. — Затуй снощи беше толкоз послушна... Виж я ти... Лисица е туй, куме, истинска лисица! И покойната й майка беше същата!... Лисица!... Хич не е мислила да идва — изохка Маринко. — Мамицата й, куме, ще я убия! — заяви. — Ще я заколя! Ще я заколя кат добиче! — добави решително и тръгна към колата.
— Маринко! — просъска Кутлеша след него. — Маринко, спри!
— Куме, ти не се бъркай! — отвърна емигрантът, без дори да се обърне. — С туй трябва сам да се справя. И справя ли се, бога ми, то ще е веднъж завинаги...!
Двадесета глава
където разбираме, че светите тайнства могат да се извършват и на сьвсем необичайни места
— Ооооо, твойта мамица, мамицата ти мръсна... — вилнееше Маринко Анджелиин. — Да пукнеш дано, курво...
Така кълнеше собственикът на франкфуртската автомивка „Кроатиен" в навечерието на празника Успение Богородично, само няколко часа след като се беше изповядал, та да може на другия ден с чисто сърце и в мир с Бога да се при чести. Залязващото слънце го заслепяваше през предното стъкло, а безчислените коли на летовниците, прибиращи се от морето, образуваха безкрайни колони. Влудяваше го целият този народ, който с проклетия си навик да пътува точно когато той е на пътя отлагаше срещата с дъщеря мy. Среща, която, съдейки по всичко, щеше да е такъв ужас, какъвто светът въпреки войните и природните бедствия още не беше виждал.
— Ооооо, мамицата ти, твойта мамица мръсна — даде отново воля на праведния си гняв емигрантът, като този път заканите му освен към единствената му дъщеря бяха отправени и към камиона, който изскочи иззад завоя пред неговия мерцедес. — Кви ги вършиш, бе, малоумник? — викна вбесено Маринко, въпреки че онзи не правеше нищо необичайно за шофьор на бавен, препълнен с чакъл тежкотоварен камион.
По същото време има-няма и километър пред него пъплеше апатичната групичка от изпокарали се богомолци, тръгнали от Смилево на поклонение пред Синската Дева. Народът беше съвсем озверял. След като се разкри гнусното дело на предателите, изостанали нарочно, за да се качат после на автобуса, избухна и скандал с една нещастница, която лъжеше приятелката си, че няма вода, ала тя я спипа зад някакъв крайпътен храст да пие от пластмасова двулитрова бутилка. Двете така се счепкаха, че и сега, вече близо двадесет минути след инцидента, от тях, все още зачервени и разчорлени, се вдигаше пара.
Здравей, Дево, с любов озарена,
Вечно слънце в душата ти грей
запя гръмко дон Стипан, за да окуражи изтощеното си паство.
На челото ти звездна корона,
А в нозете ти гърчи се змей
присъедини се към него солидарно Брицо, който като някой полски работник се бе разхвърлял по потник, а главата си бе покрил с кърпа, вързана на възел в четирите краища. Обгърна с разнежен поглед останките от дружинката и се провикна:
— Айде, хора, песен!
Райска Дево, хърватска кралице,
Наша майко, сияйна зорнице
Славим твоето име със жар
Приеми ти сърцата ни в дар
запяха отначало неохотно, а после стройно и чисто смилевските поклонници. Червеното слънце докосна ръба на хълма, жълтата му аура затрептя по храсталаци, дървета и камъни, по цялата околност като разплискано злато.
Маринко вече е само на около двеста метра от поклонниците, свири ли свири на тежкотоварния отпреде си да му направи път. Пък и участъкът се случи разбит, тъй че камионът взе да подскача, а парченца чакъл се посипаха от него и загракаха по капака и предното стъкло на мерцедеса.
— Я си еби майката — измърмори Маринко, натиска рязко газта и завъртя волана наляво, за да изпревари камиона.
Едва тогава установи, че първо, камионът е с ремарке, и второ, че няма дори теоретична възможност да се върне обратно в своята лента преди срещата с форд ескорта, който идваше отсреща.
— Гад мръсен! — изпсува бясно емигрантът, а после още веднъж завъртя наляво кормилото и мерцедесът, безразсъдно обещан някога на Павелич, излетя от коларския път и се претърколи странично няколко пъти, като отскачаше по сипея върху камънаци и драки, за да спре най-накрая чак долу, в някаква заградена нивичка със стърнище с детелина, и да застане на покрива си. Яката немска машина не се предаваше: въпреки всичко колелата продължаваха да се въртят. Приличаше на ония буболечки, които като ги обърнеш по гръб, ритат безпомощно с крачета. Впрочем това беше единственият признак на живот от мястото на катастрофата.