Всички на пътя наизскачаха от колите. Шофьорът на камиона с чакъла, млад бабанко с дълга коса, в черна тениска с надпис Моторхед и зловеща рисунка на череп, от чиито очни кухини изпълзяваха зинали отровни змии, пръв се окопити и рипна по скалите. По-предпазливите се скупчиха на банкета на пътя.
— Ей сега ще експлодира! — заяви един по бански и стисна зъби.
— Може и да се размине — предположи друг, някакъв войник в маскировъчна униформа.
— Ще експлодира. Винаги тъй става.
Бабанкото с тениската на Моторхед стигна до преобърнатия автомобил и клекна откъм страната на шофьора. Притиснат от вратата, изкривена от премятането, опрял рамене в тапицирания таван на кабината, с глава между коленете, изподран и окървавен, Маринко Анджелиин зърна като през мъгла змии, които изпълзяваха от нечий череп, и реши, че е в ада. Ебаси, помисли си, все се надявах на нещо по-добро. После изгуби съзнание. През това време бабанкото напипа ключа зад изкривения волан и угаси мотора. Колелата спряха да се въртят.
— Все пак не експлодира — зарадва се войникът.
— Имаше късмет — отговори видимо разочарован оня с банските гащета.
— Хора, жив е — провикна се Моторхед. — Жив е, викайте бърза помощ!
През това време на пътя вече се беше събрала цяла тълпа любопитни. Кършат ръце и се кръстят. Привлечени от суматохата, дотърчаха и смилевските поклонници. Брицо тутакси позна мерцедеса и изви глава да види регистрационния номер.
— Исусе — възкликна, — туй е Маринко Анджелиин!
***
Колкото повече се отдалечаваха от село, толкова по-голям страх обхващаше Юлия. Най-накрая треперливото вълнение заради бягството от къщи съвсем се изпари пред искрения ужас, обзел я сега, когато това бягство изглеждаше окончателно. Поне Станислав да й даваше кураж.
— Станислав — повика го с плаха усмивка и сложи ръка върху неговата, а той се обърна към нея и само я погледна стреснато. Юлия осъзна колко е сгрешила, колко слаб е той, може би дори по-слаб от самата нея, и колко това тяхно бягство, на което толкова се радваше вчера, всъщност е налудничаво и напълно безперспективно.
Наесен
сивите патици летят водоравно
като на въртележка
извика внезапно Гъзоръкия и отново я погледна.
— Това ми хрумна сега — поясни. А девойката се зачуди сама на себе си как по-рано не бе открила какъв глупак е и осъзна, че вероятно все пак щеше да се върне вкъщи.
Навън бавно се спускаше вечерта и Юлия беше съвсем близо до решението да обърне колата, всъщност вече щеше да го е сторила, ако не се страхуваше от шева на баща си, че не отиде на срещата с онзи генерал, когато на пътя, на двадесетина метра пред нея, се изпречи линейка с включена синя сигнална лампа. Докато девойката я оглеждаше любопитно, в същото време я зърна някакъв мъж и се завтече към колата й. Юлия се стресна.
— Вече си тук — каза Брицо и се опря на покрива на голфа. — Добре е — продължи, — нищо му няма. Малко се е понатъртил, ама всичко друго си му е наред.
Юлия си спомни, че е виждала мъжа в компанията на баща си, но все тъй недоумяваше за какво става дума.
— Бога ми, много си бърза — дърдореше нервно Брицо. — Търсих те вкъщи, вдиша Анте... Той какъв ти се пада — чичо ли?... Викам му: „Анте, намери малката, Маринко изхвърча с колата от пътя. Ама да не вземеш, викам, да я изплашиш, старият е добре, малко се е понатъртил, обаче иначе нищо му няма... Черен гологан не се губи, хе, хе... — засмя се мъжът, ама някак насила, сякаш са го хванали в лъжа. — А, Станиславе? — чак сега забеляза и придружителя на Юлия. — Кво става с тебе?
На Юлия й трябваше известно време, за да схване няколкото изречения на хърватски, но дори и тогава не беше сигурна, че е разбрала правилно. Осъзна случилото се едва като видя тялото, което двама санитари донесоха отнякъде на носилка.
— Тате — изпищя тя и изскочи от колата.
Брицо я сграбчи.
— Недей — каза. — Недей, мила, добре е, нищо му няма!
— Тате — проточи плачливо тя.
— Недей!
— Тате — изтръгна се Юлия. — Lass mich meinen Vather zi sehen!
— Хайде след него — каза дон Стипан, изникнал някъде от мрака. — Карат го в Сплит, в болницата.
***
Чу се подрънкване на метал и забързано чаткане на токчета, после шум от тоалетно казанче, сирената на линейка, докарала поредния нещастник, а след това долу, от психиатрията на партера — вълчи вой, тъй страховит, че да ти се смръзне кръвта в жилите... Някакъв старец в излинял хавлиен халат мина край тях, като суркаше изнурено пантофи. Брицо пушеше облегнат на рамката на прозореца, дон Стипан кръстосваше нервно напред-назад, а Юлия и Гъзоръкия седяха до стената на простите пластмасови червени седалки. По едно време от интензивното излезе шефът на отделението и свещеникът забърза насреща му. Ала лекарят дори не го погледна, а с наведена глава, като тракаше яростно с бялото си сабо, хлътна в коридора. Свещеникът се отказа да пита и се върна обратно. Брицо изстреля фаса си в короната на кестена, който растеше под прозореца, а Гъзоръкия стисна Юлия още по-здраво в прегръдките си.