„Дъъълъг, дълъг пас дълбоко в полето на противника" – дочу се глас на спортен коментатор сякаш от много, много далеч.
— Кой играе — попита Брицо.
Никой не му отговори.
Най-после от болничната стая излезе медицинската сестра, едра руса жена на средна възраст на име Майда, гърдеста и надлежно пристегната. Приближи се до смилевчани.
— Току-що се събуди — съобщи — доста е зле... За бога — поспря се жената, — колко души сте тук?
— Хм — прокашля се многозначително Брицо. — Туй е дъщеря му и... и... зет му, а туй — и се обърна към дон Стипан, — е енорийският ни свещеник...
— А ти сигурно си министрантът — прекъсна го Майда. Брицо се смути, понечи да каже нещо, но гърдестата заговори отново: — Слушайте сега — отсече тя по войнишки — той е зле, изгубил е доста кръв, тъй че не го изморявайте. Разбрахме ли се: пет минути и баста!
— Слушам, шефке — съгласи се покорно Брицо.
— Я мълчи ти там с твойто „шефке" — сопна се Манда, — че да не те...
Влязоха тихо, приближиха се почти на пръсти до леглото, на което лежеше болният, от глава до пети в гипс и бинтове. Виждаше се само как мига стреснато иззад дупките за очите.
— Тяхната кожа — прошепна Брицо ужасено, — направо са го разпънали!
— Ало — зачу се немощно от другия край на стаята. — Ало, насам... Тук съм!
— Добри ми Маринко — приседна съчувствено Брицо до постелята на гипсирания.
— Ало, кво блеете бе, тук съм! — просъска отново Маринко Анджелиин от своето легло.
— Брицо — възпря го дон Стипан, — туй не е Маринко. Маринко е там в ъгъла.
— А, тъй ли? — учуди се Брицо. — Пардон! — извини се той на гипсирания. — Стори ми се, че се познаваме отнякъде.
Гипсираният не каза нищо, само примигваше иззад ония дупки.
— Рожбо моя единствена! — прошепна разчувствано емигрантът, щом зърна Юлия. — Дъще моя! — изхлипа той.
— Рарi — зарида девойката, като падна на колене пред леглото, в което лежеше баща й с глава в някакъв калъп, целият в синини и бинтове, и с игла за кръвопреливане във вената.
— Ю-ху-ху-хулия! — заекна баща й, задавян от ридания.
— Рааа-piiii! — зави девойката, забила глава в завивките, като мачкаше конвулсивно чаршафа.
Брицо се обърна настрана и изтри крадешком сълзица в зелената найлонова завеса, зад която беше скрито съседното легло.
— Моя Юлия, единствена моя рожбо — поокопити се Маринко, — толкоз зло ти причиних.
— Ауууууу! — виеше девойката.
— Недей, Маринко, остави сега... Всичко ще бъде наред — взе да успокоява свещеникът емигранта.
— Не е наред, отче — каза Маринко. — Знам аз, че нищо не е наред. Могат да ми приказват каквото си щат, ама за мен вече няма живот. Да ме прощаваш, ама каквото съм ебал, ебал съм.
— Аууууууу!
— Не плачи, мила... Не плачи — прошепна Маринко, докато галеше дъщеря си по косата. — Какъв звяр бях за тебе, не си струва да плачеш... Знаеш ли, когато майка ти умираше...
—Аууууууу!
— Като умираше майка ти — продължи емигрантът, — аз й обещах, че няма да те тъпча, както тъпчех нея, да й даде Бог вечен покой, тъпчех я през целия й живот... Помня, че на смъртния си одър поиска да й обещая, че ще те оставя да се омъжиш за когото поискаш. Каза ми: „Маринко, ако иска да се жени за шваба, недей да се противиш, едничка ти е — дай й да се омъжи за шваба". Не ми се понрави, като го рече, обаче й казах: „Добре". Пък после какво стана... — Маринко замълча, лицето му се изкриви в болезнена гримаса и след това продължи: — Какво стана после, и сама знаеш... Какъвто съм звяр, не само че не ти дадох да вземеш шваба, ами се противих и нашенец като намери... И ето, сега умирам...
— Ауууууу!
— Сега умирам и ми е жал, че никога няма да видя твоето щастие. Искам само да знаеш, единствено дете мое, че имаш благословията ми и че твоят покоен баща ти желае най-голямото щастие в живота...
— Маринко — намеси се тогава Брицо. — Маринко, стой, що думаш, ей ги тука булката и младоженеца, ей го и попа...