Картоиграчите мрачно мълчат, само на крачка от кръвопролитие като онези, на каквито се наслаждава Маркан. Черния потропва нервно с крак по пода, а Милан се хили предизвикателно и пуши, като упорито издухва дима под носа на Ико. Знае гадът колко мъчителен е отказът на Ико от тютюна. Брицо пък е сграбчил чашата и ужким я разглежда, претегля и преценява, а всъщност едва се сдържа да не я запрати по главата на Черния, докато Ико е затворил очи и диша дълбоко и шумно, с изпънати рамене. Концентрира се, както бе видял в един филм с Брус Лий. И тъкмо когато без да отваря очи захвана да раздвижва мускулите на врата си и да извива глава настрани като гущер, от другия край на гостилницата спасително се обади Мича:
— И тьъъъй, нашият дон Стипан е излекуван алкохолик.
Бум! Да се беше пропукала бетонната плоча над главите им и на масата пред тях да се беше стоварила Кармела, парализираната майка на Маркан, сто и четиридесет килограмова старица, която вече седем години не беше мръдвала от креслото си, картоиграчите нямаше толкова да се шашнат. Мрачните и оловни облаци на предстоящото меле, които се кълбяха под покрива на „Беванда", бяха разпръснати от вятъра на ужасната новина, че дон Стипан е... Ама какви ги дрънка тоя пияндур Мича, откъде пък ще знае?!
— Дон Стипан? — смутолеви Ико. — Излекуван алкохолик?!
— Бога ми, дон Стипан — потвърди Мича.
— И кой ти каза?
— Кой ми каза ли? Хората, че кой друг — увърта хитро пияницата.
— Айде, Мича, спри с тия дивотии — пресича го ядно Брицо. — Не стига, че ти самият си лайно, ами гледаш и другите да окаляш. Твойта кожа, ей сега ще ти тегля един ритник...
— Кво си се развикал, бе? — сряза го Черния. — Що плашиш човека, я го остави да говори... Айде, Мича, разправяй кой ти каза туй за дон Стипан?
Мича мълчи, вперил обидено поглед пред себе си.
— Мича, ще те обадя на майка ти, че продаде и изпи моторната пила, дето ти я донесе баща ти от Германия — заплаши го Черния.
— Че на кого пък е продал моторна пила? — зачуди се Ико.
— Туй не е важно — отвърна Черния. — Ще си мълчим кротичко за нея, пък той ще ни разправи от кого научи туй за дон Стипан. Нали, Мича? Айде, загукай ми, гълъбче. Кой ти прошепна клюката?
„В сряда рано сутринта, след деветдневно криене в горите на Папук8 — обади се откъм бара Маркан — на органите на реда доброволно се предаде Дж. Б. (56г), учител по биология от Славонска Пожега. Съществуват основателни съмнения, че с книгата си „Чудният свят на гъбите" Дж. Б. косвено е отговорен за смъртта на двама души, както и за все още нестабилното състояние на тринадесет други, завършили с тежки психични разстройства в психиатричните клиники на родината."
Мича помълча обидено още известно време, а след това се прокашля и заразказва.
Дон Стипан, високият и слаб тридесет и пет годишен свещеник, който преди малко повече от половин година дойде на служба в Смилево и веднага плени мъжете с плана си за ремонт на църквата, а жените — с гарвановочерната си коса, бели зъби и мургаво лице, на което светеха две прекрасни сини очи, допреди няколко години служел в една богата енория край Син. И там бил обичан както тук: заел се с издаването на епархийски вестник, ремонтирал параклисчето в някакво забутано селце, организирал женски църковен хор и дори спасил една старица, повалена от инфаркт, като я откарал с колата си в болницата. Същия ден шофьорът на здравния център бил изфирясал някъде, според слуховете карал с линейката цимент за къщата на шурея си.
По това време попът пиел доста, но не можело да се каже, че хората му връзват кусур, поне не и в енорията, където служел. Нещо повече, енориашите се възхищавали на ловкостта, с която се справял със сензора, монтиран до кормилото на неговото „Рено 19" като покривал с лейкопласт дяволската машинка, предназначена да блокира автомобила, щом усети вонята на алкохол в дъха на шофьора. Със сърца, изпълнени с благост и задоволство, селяните гледали своя пастир как сяда в колата, подава глава през прозореца и докато пали двигателя, се провиква радостно: „Видяхте ли как надхитрих французина! ?”
На Свети Мартин9 много от тях подарявали на свещеника дамаджани с младо вино и дори се напивали заедно. И не казвали за него „добър е, ама пие", а „пие, ама е добър" и си затваряли очите, когато изповядвал или причестявал пиян, когато пиян помазвал новородените със свещено миро, благославял пиян домовете им — особено онези, по-отдалечените, — защото това никога не пречело на работата му. Дори когато пиел до четири сутринта, не забравял два часа по-късно да отслужи литургия, поръчана за душата на някой покойник Вярно, жените на първите редове се принуждавали да вадят кърпички и да ги слагат на устата си заради алкохолния му дъх, ама дори и те не му придиряли.