— Аха.
— Ебаси живота! — изпсува ужасено Черния.
— Маринко побесня — продължи разказа си Брицо, — хвана дон Стипан да разваля венчавката, обаче дон Стипан не ще. Ебаси, не може то тъй. Туй, байно, не ти е тра-лала, ами свято тайнство.
— Право е — съгласи се Ико.
„Полицията най-после разкри Б. П. (62 г.), тежко болен с бъбречно заболяване от Трил, основателно заподозрян за над шестстотин фалшиви болнични в Синска околия. Оказа се, че вече години наред Б. П. продава урината си на заинтересовани лица по десет марки или в равностойността им в куни по средния валутен курс на Народната банка в деня на уринирането. По неофициални данни някои санитарки от Отделението по урология на Университетска болница в Сплит също са вземали участие в нечестната търговия."
— Да, ама сега той си е втълпил, че аз съм му виновен – каза Брицо.
— Кой?
— А че Маринко. Разкрещя се насреща ми. „Брицо — казва — ти прецака всичко, първо на теб ти хрумна да ги венчаеш! Мамицата ти — ми вика, — рано или късно ще си отмъстя!" Луд човек — завърши Брицо. — Все някой за нещо му е крив.
— Не ми влиза в работата — намеси се Ико, — ама и аз мисля, че си го прецакал.
— Аз ли?! — учуди се Брицо.
— Аха — потвърди Ико.
— Отде-накъде. Айде, моля те, кажи тука сега пред всички, защо мислиш, че съм го прецакал.
— Не знам — отсече Ико. — Не ме питай, обаче смятам, че си го прецакал.
— И аз — намеси се и Черния.
— Кво и ти, бе? — пита Брицо.
— И аз мисля, че си го прецакал.
— И ти ли?
— Аха.
— Знаете ли кво — ядоса се Брицо, — я вървете и двамата в три пички майчини!
"Необичаен имуществено-правен спор се разглежда тези дни в Пула — чете Маркан. — П.3. (51 г.), който дарил бъбрека си преди единадесет години на своя брат Т.3. (57 г.), сега си иска споменатия орган обратно."
Брицо е вперил мрачен поглед пред себе си, а Ико и Черния отпиват от бирата си и се споглеждат съзаклятнически. Компанията на масата в смилевската гостилница „Беванда" мълчи мрачно и застрашително, само Милан, който през цялото време е стоял настрана, нещо се подхилва.
— А чухте ли — намеси се най-сетне — какво станало с вдовицата на покойния Желко?
Никой не показва нито че е чул, нито че не е чул какво е станало с вдовицата на покойния Желко, а всички продължават обидено да мълчат.
— Кой Желко? — не издържа най-накрая Черния.
— Оня, дето падна във варта в Германия и взе, че умря.
— Че кво с него?
— А, нищо — каза Милан, — кво да стане с него, щом е мъртъв. За вдовицата му Татяна ми е думата.
— И кво за нея? — намеси се намръщено и Брицо.
— А, нищо — отвърна Милан. — Има си гадже!
— Има си гадже? — шашна се Ико.
— Оня генерал, дето е брат на дон Стипан. Водят се из село за ръчичка.
— Не знаех, че попът имал брат генерал — каза Брицо.
— Не знаеше ли? — попита Черния.
— Хал хабер си нямах.
— И кво викаш? — каза Ико. — Вдовицата го гепила, а?
— Водят се из село за ръчичка — повтори Милан, като се подхилваше подигравателно.
Епилог
Ех, че прелест е да си в Смилево през май! В зори, когато черната чвореста сянка, която наднича в прозореца ти като страховито чудовище на месечината, под прокрадващата се иззад синкавите хълмове виделина, постепенно се превръща в бадемово дърво. Или по пладне, когато черковната камбана ехти така, сякаш скъпият Бог е сътворил небето от калайдисана мед, а селяните на къра нагъват твърдо сварени яйца, пресен лук и сирене, панчета и тиролски колбас, наредени върху бели месали с изрисувани ягоди. Или може би най-прекрасно е... хм!...
Не знам защо, но все ми се струва, че всичко това съм ви го казвал и преди...
Както и да е, май е прекрасен в Смилево, всичко цъфти и ухае, пчелите жужат над ливадите, а зайците опустошават зелевите бахчи, и всичко е в такъв дивен порядък, че да речем пресните картофи и грахът стават едновременно с младото агнешко. По пътя между лозята, надули клаксони, минават сватбари, отдалече се познават по големия трибагреник, който се вее над първата от колите. Жени се младият генерал и герой от войната Ивица Маркич, а жена му е тукашна от село, Татяна се казва. За нея това е втори брак: първият й съпруг загина преди няколко години на някакъв строеж в Германия. У нас на село не е прието да се вдига голяма сватба, като се жени вдовица, но това тук е изключение, защото младоженецът е голяма клечка. Чак министърът на отбраната пристигна за гощавката.
— Ех, драги ми Маринко — каза министър Кутлеша на своя стар приятел от емиграцията, докато гледаше как срещу него на трапезата възглухият му зет глозга агнешка опашка, — тоя твой зет е пълен тиквеник.