”Дон Стипане" — подвикна женски глас.
Свещеникът се стресна, ръката му трепна и той разля сока върху панталоните си. Точно под корема, ужасно неприятно.
— Дон Стипане!
— Ей сега! Един момент! — отвърна високо духовникът, докато бършеше панически слабините си.
— Дон Стипане!
— Един момент! Един момент! — извика той едновременно вбесено и отчаяно.
— Дон Стипане!
— Идвам! Един момент!
— Дон Стипане — почти прошепна Татяна, защото вече беше на вратата на сакристията. С впити черни дънки и черна копринена риза, на краката с черни обувки с остри високи токчета. Всичко по нея е черно, както подобава на вдовица.
— Какво има, какво си се развикала — ядоса се свещеникът, докато се мъчеше да прикрие с длани мокрия си панталон. — И как тъй влезе в сакристията. Не може, драга моя, току-тъй да нахлуваш вътре. Има си ред. То е все едно да дойда в къщата ти и още от вратата хоп в спалнята.
Татяна се засмя на сравнението, а свещеникът, като се усети какво е казал, ужасно се засрами и от това още повече се вбеси.
— Хич не ми се смей — сряза я ядно. — Какво искаш?
— Дойдох да се изповядам.
— Баш в сряда следобед дойде да се изповядаш?
— Ами ето.
— Какво ето?
— Ами ето на, бях наблизо при кумицата Иванка на кафе и си рекох, тъй и тъй съм тук, я да се изповядам, че да ми се успокои душата. Сигур има вече два месеца, откак не съм била на изповед и направо ме е срам.
— На кафе значи, а?
— Аха — потвърди простодушно жената.
— И ти хрумна да се изповядаш?
— Аха.
Дон Стипан въздъхна тежко.
— Хайде — рече примирено, — изчакай ме в изповедалнята.
Но Татяна продължаваше да стои на вратата и да разглежда сакристията, любопитна като всички Евини дъщери, и сякаш се питаше каква ще да е тази тайна, заради която не бива просто така да се влиза вътре.
— Чу ли какво ти казах — скастри я пасторът. — Изчакай ме в изповедалнята — и необмислено посочи с ръка дървената кабинка със завеси от тъмночервено кадифе.
Татяна зърна тъмното петно на панталоните му и смаяно покри устата си с ръка. Ако под краката му не беше якият каменен под, дон Стипан щеше директно да потъне поне десет метра в земята от срам. Стои той така, стои и тя, а помежду им — страшна тишина. Някъде в далечината се чува бръмчене на трактор, детска глъч от училищното игрище и ударите на пръта, с който клисарят Баретич чука орехи на двора. В сноповете светлина от високите прозорци танцуват прашинки.
— Хайде — каза най-сетне попът тихо, но строго, мобилизирал всички останки от сринатото си самочувствие и свещеническо достойнство, — хайде, изчакай ме в изповедалнята.
— В какво съгреши? — попита я малко по-късно, вече съвзел се напълно.
— Псувах, излъгах майка ми, че съм пратила на брат ми в Загреб двеста марки, пък не му пратих, защото от година и половина не си е взел нито един изпит. После гледах един срамен филм, а на кумицата Иванка й гледах на кафе — изстреля жената.
— Срамен филм? — учуди се тихо дон Стипан.
— Порно — прошепна Татяна.
— Аха.
— Леле, туй трябва да ви го разкажа — оживи се вдовицата. — Значи късно през нощта братовчедка ми Луца с мъжа й Давор гледат порно. Децата вече спят, родителите му също, и те двамата заредили хубавичко касетата и се излегнали на дивана в хола...
— Остави това сега...
— Не, не, трябва да го чуете — не се предава жената. — Пуснали си те филма и изведнъж... Пуф!... Токът спира! Отишли по дяволите и телевизия, и видео. И те кво да правят, поседели още малко в тъмното, почакали да видят ще дойде ли токът и като видели, че го няма никакъв, отишли да спят.
— Хубаво, няма смисъл да ми го разправяш.
— Ама слушайте де — продължи Татяна. — На другия ден пак нямаше ток, дойде едва надвечер, чак като стана време за молитва. Тамън свекървата на Луца и още някакви баби от селото се събрали в хола да се помолят. И изведнъж... хи, хи, хи — засмя се Татяна, — сине майчин, телевизорът се включва, също и видеото... хи, хи, хи... Само да ги беше видял, дон Стипане, как се кръстеха ония ми ти бабички и как се разбягаха от къщи.